Горна Студена – от славно минало към тъмно бъдеще

През първата половина на 2020 г. ИПИ публикува кратка дискусия^[1] върху популизма в стопанството и регулациите, които ограничават различни аспекти на човешкото действие. Много често това са сфери, в които естествено и добросъвестно поведение попада извън обхвата на правната рамка и бива наказвано.

В края на 2020 г. ИПИ започна да публикува поредица от конкретни примери^[2], които представят личните истории и поглед на хора и бизнеси, засегнати директно от свръхрегулациите. Поредният материал дава гледната точка на Лорета Костадинова – кмет на Горна Студена, която описва предизвикателствата пред малките и обезлюдяващи се населени места в страната. По-широкият контекст на темата може да се намери и в разказа на кмета на Полски Тръмбеш, както и в историята на  собственика на аптеки в Бяла Слатина. Интервюто и репортажът са направени от Красимир Цигуларов. Снимката е на Марин Каравелов.

За липсата на перспектива и трудностите за хората разказва кметът Лорета Костадинова

Горна Студена не е в Северозападна България. Селото е разположено буквално на няколкостотин метра от главния път Плевен – Русе, част е от община Свищов. Земята е плодородна, нивите са поддържани и обработени. Но въпреки доброто местоположение и богатата си история, това населено място изглежда замиращо. Както и много други наоколо, в район, който е сред “първенците” по обезлюдяване.

Преди малко повече от половин век тук са живеели над 2500 души. От него време са останали голямо читалище, училище и детска градина с две просторни сгради, промишлени цехове. В центъра е и някогашната участъкова здравна служба, в която, освен голяма аптека и кабинети, имало дори родилно отделение. От повече от век е открит музеят на Главната квартира на руските войски през Освободителната руско-турска война. Като изключим музея, днес всичко това изглежда като смразяващ декор от мрачен трилър, а на личния лекар и на кмета често се налага да осигуряват лекарства за нуждаещите се.

Последното преброяване от 2010 г. сочи 497 жители на селото. В момента по постоянен адрес са регистрирани 346. Но поне 100 от тях не живеят тук. Те или работят в чужбина, или по-младите търсят временна заетост по курортите. Едва ли повече от 200-250 човека живеят постоянно тук, казва кметът на Горна Студена Лорета Костадинова.

“Този район е наистина доста бързо обезлюдяващ се. Може би и заради факта, че няма работа за младите хора. Няма и перспектива. Няма как да се намери работа, много е трудно. Изпразва се и общинският център Свищов, намаляват и студентите. Пък и те, доколкото ги има, не са постоянно там заради дистанционното обучение”, споделя кметът.

Лорета Костадинова живее отдавна в селото, откъдето е съпругът й. Вече е във втори мандат като кмет. Завършила е Стопанската академия в Свищов, занимавала се с частен бизнес – магазин, заведение. Сега само магазинът продължава да крета, „защото то при нас вече не е съществуване, а кретане“, казва тя. На фона на постоянния паричен недоимък на кметството, вторият мандат се оказал още по-проблемен. “В първия мандат все пак доста неща бяха направени и си мислех, че ще продължа тази тенденция, но за жалост Ковид 19 ни изигра лоша шега”.

Споделеното оцеляване

Освен че намаляват, жителите на селото и застаряват. Вероятно 80% са пенсионери. “При нас какви възможности има? Никакви. Няма промишленост, една кооперация, която поддържа двадесетина човека на работа. И това е. А селото се славеше с много добре развито земеделие, зеленчукови градини. Сега земите са дадени на частни арендатори, а те се занимават единствено с царевица, пшеница, слънчоглед и им трябват няколко души, не повече” разсъждава Лорета Костадинова.

Както в много други замиращи населени места, и транспортът на практика го няма. Минава един автобус от Велико Търново до Свищов, има и частна линия по същия маршрут. И това са връзките с градовете наоколо. Имало още един автобус през Павликени, но от началото на тази година спрял – не било изгодно да се поддържа заради липсата на пътници.

Личният лекар идва два пъти в седмицата от недалечното село Караисен, в община Павликени. Хубавото е, че има фелдшерка, която работи с него, и за известно време всеки ден кабинетът на лекаря е отворен.

Сградата на участъковата здравна служба, затворена преди десетилетия, обаче е в разруха. Стъклената врата на някогашната аптека е разбита и всеки може да види вътре остатъците от някогашно по-добро време. Няма пари да се възстанови. Покривът също бил в окаяно състояние, но поне успели да го поправят. Ремонтирали и кабинета на лекаря, който заради непрекъснатите течове бил в ужасно състояние. “Исках да оправя и зъболекарския кабинет, там пък няма вода, но миналата година нямаше средства. Иначе имахме зъболекарка, която идва тук, но тя няма как да работи и спря. Търсим варианти. Поне един или два пъти в седмицата да идва, пак е добре, защото бабата няма как да иде до Велико Търново, трудно е”, казва кметът. В сградата имало и родилно отделение, както и стаи, в които живеели лекарите. Забравено минало.

Има ли бъдеще? В деня, когато разговаряме, кметът най-сетне си издействала акт за собственост на здравния дом, заедно с аптеката. Вече са публична общинска собственост. Какво ще се случи оттук нататък, все още не е ясно.

Тоест за всяка здравна услуга трябва да се ходи до общинския център, питам? Всъщност не, личният лекар вършел доста услуги, никога не е отказвал посещения на хората в дома им. Дори, по рецептурна книжка, когато се налага, носел лекарствата на хората на място. Но трябва ли да се стигне до специалист – вече няма как.

И аз, когато отивам до Свищов, обикновено се връщам с една чанта с лекарства, защото на тази баба и трябвало едно, на друга баба й трябвало друго, казва Лорета Костадинова. Сякаш за потвърждение, докато разговаряме, звъни мобилният й телефон. Просто за да й кажат, че някой е оставил рецептата си в магазина, та, като ходи до Свищов, да я изпълни. “Извършваме такива услуги на хората, няма как. Дори и с рецептурна книжка, не ми отказват аптеките, стига всичко да е оформено както трябва”.

При първата вълна на коронавируса и „затварянето“ на държавата, от общината организирали доставка на лекарства и на хранителни продукти за хората, които пожелаят. Сега това отпаднало. Е, селото поне има добър шанс при евентуални спешни случаи. Кметът на община Свищов направил спешен център в съседното село Овча Могила, където работи целогодишно и санаториум. Така линейка или пожарна са само на няколко километра по главния републикански път. Иначе общинският център е прекалено далеч.

Посоки без надежда

Отстрани може да изглежда различно, но такова населено място се управлява трудно. Колкото и малко хора да са останали, те искат да им се поддържат улиците, да има светлина, да има вода. Водата засега не е проблем. Но уличната мрежа трудно се поддържа, въпреки че има одобрени проекти по европрограмите. Разходиш ли се из иначе просторното село виждаш улици, които са на практика непроходими. “Няма кой да живее там, тя природата си ги завзема, хора няма, това е” обобщава кметът.

Не са само улиците. Дворът на двете сгради на училището и детската градина видимо някога е бил хубав парк. Сега е непроходим, обрасъл с драки и трънак. Основната сграда си отива – с хлътнал покрив и потрошени прозорци. Поне е заключена. Но е отворена другата, където е имало детска градина, голяма кухня, учебни работилници. Картината е ужасяваща – разхвърляни дюшечета, празни, отдавна изоставени легълца. Подът е покрит с детски рисунки. Мяркат се потрошени играчки, разпилени мъниста, дори свещички за рожден ден. Отвън, превзети от тревата и храстите, ръждясват люлките и пързалките…

Децата в Горна Студена са петнадесетина. Ходели на училище в Караисен, но и там го затворили. Сега ги карат в основното училище в Овча Могила, все още го има. Иначе най-близкият техникум е в Павликени, селскостопански. Толкова.

Читалището поддържат доколкото могат, има и певческа група. Двуетажната красива сграда, по 350 квадрата всеки етаж, също има нужда от “жесток ремонт”. Съхранява над 9000 тома, но вече няма кой да чете. “Ами подарявайте”, казвам. “То на нас почнаха да ни подаряват, имаше такива случаи наскоро, но за кого”…

В огромен парк близо до центъра на селото е откритият през 1907 г. музей, наречен тогава на Великия княз Владимир Александрович, син на император Александър II. Известен е като музей на Главната квартира на руските войски, която е била установена за два месеца тук, в лятната къща на търновския търговец Хаджи Николи. Само че колко да е известен – на главния път няма дори табела, която да подсказва за съществуването му. И неговата поддръжка не е безпроблемна. Лорета Костадинова търси средства и организирала подписка – за разположените в парка няколко оръдия, за укрепване на фундаментите им. “Само че това са 15 – 16 хиляди лева, които няма откъде да дойдат. А и хората не дават. Почти всяка година имаме посещение или от посолството, или от руското консулство в Русе, защото тук има и руско гробище където са погребани над 3000 войници. Винаги са помагали за издръжката, но в последно време и те спряха. Така че всяко нещо е с мъка, абсолютно с всичко”.

Но нали държавата ни се напълни с патриоти, казвам напосоки… Отговорът е тъжна въздишка.

Интересна е и историята на църквата. В лятото на 1877 г. тя е почти завършена, но не е осветена. Императорът поръчал да се довърши, обзаведе, подарил сребърна икона и 6 специално поръчани камбани. Сега са останали три. Другите ги взели като снимали филма “Пътят към София” и така и не се върнали. А служба има рядко, инцидентно.

Перспективата за в бъдеще е песимистична. За аптеката – няма как да се отвори, казва кметът. Иначе единственото е да се създават работни места. Да се задържат повече млади хора. “Но как да я видя тази перспектива, как да стане”. А дали няма опасност такива села след години просто да изчезнат? “И това може да се случи. Ако не се предприемат стъпки, по някакви програми да се подпомогнат дребните земеделски производители, точно това ще стане”.

В полевата болница по време на Освободителната война два пъти е идвал проф. Н.И. Пирогов, за да лекува, организира и съветва. Ирония на съдбата – сега два пъти седмично идва личен лекар с торба лекарства. В пустата сграда на някогашния цех, пак в центъра на селото, има магазин. И клуб на пенсионера, наречен, дали не също иронично, “20-ти век”. Хората продължават да се изселват. Някои, пенсионирани, се връщали, поне за лятото, но те не са икономически активни.

Кметството е вторичен разпоредител на бюджетни средства, така че има малко по-голяма свобода при изразходването им. Има и пари за поддръжка, но те са нищожни за такова голямо населено място, а се определят на база на брой жители. Поне е запазено осветлението, струва 15-16 хиляди лева на година. Все пак по европограми успели да намалят сметките.

Всички села в общината са с тенденция за намаляване на населението. Много тъжно, но това е, казва Лорета Костадинова. И какво излиза – славно минало и тъмно бъдеще, питам. “За жалост”.

[1] Виж „Дискусия върху популизма в стопанството и регулацията на човешкото действие“, ИПИ 2020

[2] Виж историите досега: 1) Електрическите скутери срещат местната власт; 2) Биоземеделие, но на инат; 3) Да смениш графичния дизайн с градинарството; 4) Споделената икономика се сблъсква с остарели закони; 5) Когато селата станат излишни за политиците; 6) Бар накрая на градинката; 7) Огнян Георгиев празнува всеки пък, когато назначи нов фармацевт;