Прекомерните регулации: Когато селата станат излишни за политиците
През първата половина на 2020 г. ИПИ публикува кратка дискусия[1] върху популизма в стопанството и регулациите, които ограничават различни аспекти на човешкото действие. Много често това са сфери, в които естествено и добросъвестно поведение попада извън обхвата на правната рамка и бива наказвано.
В края на 2020 г. ИПИ започна да публикува поредица от конкретни примери[2], които представят личните истории и поглед на хора и бизнеси, засегнати директно от свръхрегулациите. Поредният материал дава гледната точка на Георги Чакъров – дългогодишен кмет на Полски Тръмбеш, който описва проблемите пред малките населени места и бюрократичните пречки пред осигуряването на транспорт за селата. Интервюто и репортажът са направени от Красимир Цигуларов. Снимките са на Марин Каравелов.
За трудностите да се осигури обществен транспорт до откъснатите населени места разказва кметът на Полски Тръмбеш Георги Чакъров
В мразовит делничен януарски ден автогарата на Полски Тръмбеш изглежда като едно от най-пустите места в града – за разлика от изненадващо оживения център, само на 200 – 300 метра разстояние. Но и там прави впечатление напливът около двете аптеки, пред които опашките, макар и къси, не секват часове наред. За едно друго, по-добро за пътуване време, напомня само старото табло на автогарата, заело цялата стена зад входната врата. Върху него са залепени 2-3 листа с днешните възможности – до Свищов, Велико Търново. И до десетина буквално откъснати доскоро от всякакъв транспорт села, до които от октомври миналата година по график пътува общински автобус. Само че осигуряването му е отнело на общината на практика година в сблъсък с безбройни регулативни изисквания.
Освен административни спънки това струва на общината и пари от местния бюджет. Вярно, в началото идеята била тази услуга да е изцяло безплатна, но се оказало невъзможно. Сега – в зависимост от разстоянието – се издават билети, макар приходите далеч да не покриват разходите. Подкрепа от държавата няма, няма и мислене за малките населени места, казва кметът на Община Полски Тръмбеш Георги Чакъров. “Става въпрос за политическа воля. Ако продължим в тази посока, след няма и 20 години, дано да сме на този свят, темата на разговора ни ще е друга. Просто села няма да има, няма да има и нужда от транспорт между тях…“
Как да се справиш без държавата
Повечето услуги са съсредоточени в общинския център и дори за елементарни неща хората трябва да стигнат до него. И не са само опашките пред аптеките. Те трябва да отидат до града най-малко веднъж в месеца, когато си получават лекарствата. Но тук са и лекарите специалисти, от които може да имат нужда. Както и за още много административни услуги, които са съсредоточени в общинския център и няма как да бъдат изнесени. Точно затова е особено важно да има връзка между селата и общинския център. Другата възможност са частни таксита или така наречения споделен транспорт. Но това не е сигурно, а и не винаги е във възможностите на хората.
Община Полски Тръмбеш е на два първокласни и три третокласни пътя. Има над 400 км пътна мрежа – републиканската е около 90 км, другата е общинска. За някои от селата няма чак толкова голям проблем, защото са на възловия път Велико Търново – Русе или на пътя за Свищов. По областната пътна мрежа все пак има някакъв транспорт. Но проблеми не липсват – автобусите от Русе например отказват да стигат до автогарата в Полски Тръмбеш и събират евентуални пътници по главното шосе… В някои от селата пък нямало никакъв автобус повече от 3 години, хората постоянно пишели жалби. Преди година и половина, когато окончателно се отказал последният превозвач с договор за възлагане, останали три направления с десетина села без всякаква връзка, разказва Георги Чакъров. Паралелно с регламентирания транспорт имало и нелегални таксита, които привличали пътниците на същите цени. Но като спрял обществения транспорт, вдигнали тарифите. И хората го усетили по джобовете си. Но пък и не им било удобно при старата транспортна схема – автобусът отива сутринта към общинския център, вечер обратно. Какво да правят цял ден в града?
“Това беше основна болка в общината и имаше напрежение. Около две години обявявахме конкурси, но не се явяваше никой по общинската транспортна схема. И тогава ни дойде идеята, не че имахме голямо желание, да търсим вариант да се справим сами. Да направим този вид услуга като допълнително мероприятие на общината – както има други социални дейности. Идеята бе да осигурим транспортно обслужване по направленията, по които го няма. И понеже няма как да издаваме билети, да е безплатно. Да се финансира от общинския бюджет, както всички други социални дейности – благоустрояване, чистота, осветление, ремонт на улици…“
Какво е да си кореспондираш с държавата
Решението означава общината да се лиши или да ограничи някоя друга дейност, защото преценява, че това е важно за хората. Имали съдействие от автомобилната администрация. Още преди това купили за 90 000 лева нов 17-местен микробус. На финала се оказало, че няма възможност да им издадат лиценз за превозвач, защото той може да бъде даден само на фирма, регистрирана по Търговския закон. А общината, разбира се, не е търговец.
“Тогава се появи препъникамъка и загубихме доста време, включително и с кореспонденция с държавни институции. В крайна сметка се разбра, че няма как да стане по начина, по който ние сме решили. Започнахме да търсим друг вариант. Наложи се една от нашите фирми, собственост на общината, да получи лиценз от Министерството на транспорта за превоз на пътници. За това трябва да отговаряш на сериозни условия. Доброто за нас бе, че имахме изграден пункт за технически прегледи, едно от изискванията. Имаме и лицензирана автогара – една от трите в областта. В крайна сметка успяхме да се справим, регистрирахме фирмата в министерството, дадоха ни лиценза и от октомври започнахме да изпълняваме транспортната схема. Но – възмездно. Нямаше вече как да е безплатно, а на цена, определена от общинския съвет” описва накратко месеците на съгласуване с администрацията кметът.
Самото маршрутно разписание също е сериозна и тегава процедура. То се приема в комисия след съгласуване между няколко институции, включително и от Съюза на превозвачите, автомобилната администрация, полиция, община и така нататък… “Общо взето процедура, а ние сме силни по процедурите. Но ние ги извървяхме и сега имаме транспортна връзка с всяко едно населено място”, заключава Георги Чакъров.
Според него пускането на общинския транспорт е било полезно, хората се успокоили. С решение на Общинския съвет намерили начин как да подпомагат фирмата, защото тя няма как да е печелившо предприятие. Общината поема част от разходите, но не всички. Не може да се определи символична цена за превоза заради ограниченията за нерегламентирана помощ. От друга страна биха били некоректни към тези, които продължават да извършват транспортна дейност. “Не е това целта – нелоялна конкуренция, казва кметът. Казусът е сложен, с много нюанси, и трябва да се балансира, за да не направиш по-голяма беля…“
После Чакъров продължава: “Вярно, държавата има правила за субсидии за транспорта, но те са само за вътрешноградски или високопланински. За нас нищо от това не важи. А според мен е хубаво да се помисли. Имаше и предложение при обсъждането на държавния бюджет за едни 8 милиона лева, които да се разпределят за такъв вид дейност, но се отхвърли. “Е, 8 милиона лева очевидно са много на фона на милиардите, които се раздават”, казва с горчивина кметът.
Така ще е, докато има отказ от финансова децентрализация
Георги Чакъров, роден в Полски Тръмбеш, икономист по образование, кмет от от 2003 г., вече е в своя пети пореден мандат. В първия е избран като кандидат от политическа партия, в следващите четири – като независим, още на първи тур. Преди това други 17 години, с малко прекъсване в частния бизнес (но и общински съветник), е бил общински служител в същата община, тръгвайки от най-ниското ниво и стигайки до директор на дирекция. Реално – цял един съзнателен живот.
Не е ли уморително? “Сигурно. Но е и пресечна точка между опит и стереотипи, които натрупваш в тези години. Има си и плюсове, и минуси. Въпросът е доколко това, което правиш, отговаря на интересите на съгражданите”. А не е ли неблагодарно? “Не е точно така. Това са пет поредни мандата. В последните четири на първи тур са ме избирали моите съграждани, вероятно са оценили какво правя и това е оценка за мен. Не бих казал, че е неблагодарна, но то всъщност има ли благодарна работа?”
Непрекъснатата зависимост от държавно финансиране е много сериозна друга тема и основен проблем в страната ни за Георги Чакъров. На практика няма община, която да не разчита на субсидия. “Когато започнах работа в общината, тя беше на вноска към републиканския бюджет – тоест събираше си всички приходи, нужни за нейната издръжка, и внасяше в републиканския бюджет. В края на 90-те години на миналия век, когато преди това вече беше фалирала държавата, се стигна до силна централизация, голяма част от приходите се съсредоточиха в републиканския бюджет. Общините останаха само на местни данъци и такси като собствени приходи и доходи от управление на собствеността. Но всички големи приходи, които влизаха, като данък върху доходите, бяха отрязани. Според мен имаше логика, държавата наистина беше в тежко състояние. Но после нещата се обърнаха – централната власт започна да дава на когото иска каквото иска. Така, ако в ЕС съотношението между собствени приходи и субсидии за общините е в границите от над 60 до 30 на сто, при нас е двойно по-малко.
Общините са оставени и в недоимък, и в известно подчинение, за да може централната власт да провежда своята политика. Според мен така е по-удобно за управляващите”.
Сега повече от 60 процента от бюджета на Полски Тръмбеш се формира от субсидията. По-голямата част е за делегираните дейности – училищата, част от детските градини, културата, социалните услуги. Всъщност повечето от парите отиват за образование, а и в последните години държавата направи много за сектора, признава кметът. Но така или иначе е останало само едно средищно средно училище. Само в три населени места са останали основни училища. Детските градини били повече – но, няма деца, няма раждаемост, немалка част живеят в чужбина и са взели и децата си, защото социалните системи там са по-добри. Това води до намаляване на броя на учениците и до затваряне на училищата.
Перспективата се губи в Параграф 22
Както с опита за свой общински транспорт до изолираните села, така и с проблемите с намаляващото население, Полски Тръмбеш не е изключение, по-скоро типичен пример. Общината е съставена от 15 населени места, обезлюдяващи се. А има села с почти 40 км улична мрежа само вътре в тях. Някога са били с по 4 – 5 хиляди жители, сега са по 400 – 500. Територията е голяма, населението е около 15 000 души в момента, но застаряващо, особено в селата. Там няма поминък. И проблемите се умножават.
Според последни данни на статистиката, около една трета от хората са над 65-годишна възраст, питам. “Минимум – замисля се кметът. – И това е обяснимо. В селата, не само в нашата община, няма възможност за работа и няма как икономически активното население да остава да живее. Имаше период допреди петнадесетина години, когато хората, като се пенсионират, се връщаха в селата да изкарат старините си. Но и това отмина. Все по-трудно става да се живее в селата. Сградният фонд остаря, много е скъпо да се поддържа и вече имаме цели квартали и махали, които са обезлюдени”.
Дали е само поддръжката?
“Това е като Параграф 22. Изчезва всичко. Изчезва обслужването, изчезват магазините. Няма го постоянно личния лекар. Няма аптека, няма здравна услуга. А общината е голяма – от единия до другия край са 40 км. По норматив се обслужва от една линейка. Трябва да е над 25 000 души, за да има втора линейка. Нали се сещате, ако нещо се случи в единия край на общината, как ще стигне дотам”…
Това са, така да се каже, неразписаните проблеми в България, споделя с горчивина Георги Чакъров. Според него селата стават все по-излишни за политиците. Там живеят малко хора, малко избиратели, но пък им трябват средства за издръжка – почистване, улично осветление, социални услуги. А има само едни 500 избиратели. Нали се сещате – по-добре е да санираш един блок в София с примерно 5000 души, и ефектът е особено забележителен.
“Просто в последните 30 години държавата няма абсолютно никаква политика за по-малките населени места. А основният принцип в Европейския съюз е – изравнени възможности за живот. Как става това у нас, след като тези територии са оставени на доизживяване? Никой не е започнал да мисли, камо ли да търси решение. В последния програмен период нямаше възможност за населени места под 500 жители да се отпуснат средства. А това са повечето. И какво се получава – населението там няма никаква перспектива. Не че като асфалтираш 2-3 улици ще подобриш състоянието за живот и ще привлечеш младите. Нещата са много по-дълбоки.
В два програмни периода, които вече и заминаха, европейските пари се разпиляха абсолютно погрешно. Вместо да се разтвори ветрилото и да се даде възможност за малки инвестиции в населените места, семейни бизнеси, които биха могли да оцелеят и да работят, помощите се насочват към големите арендатори. Така правим от богатите още по-богати. Само че полза няма. Той богатият си е богат. Според мен трябва да е точно обратното – когато се дават такъв вид помощи, държавата трябва да даде възможност на дребния бизнес, на дребния производител, който да си остане на място, да се развива. Както е в нормалните държави. При нас е обратното, вече 14 години…“
А сега накъде?
От последното раздаване на бюджетни пари в края на миналата година за първи път общината получила средства за свой проект. Може би и за последен, откакто почнаха да ги раздават по този начин, казва Георги Чакъров. Проектът е за подмяна на водопровод и асфалтиране на три улици в градската част. Една от улиците е в селата. Но там не това е основния проблем. Не че инфраструктурата е лоша. “Основният проблем е, че няма условия за икономическо съществуване. Какво от това, че ще направиш три улици в селата, като няма кой да ходи по тях? Трябва коренно да се обърне политиката, да се мисли за балансирано развитие на териториите. Не е само Северозападът с проблеми. Говорим за селската част и в другите райони. Пък и в по-малките градчета. Там, където като даденост поминък е земята, имаме землища с над 40 хиляди декара обработваема земя, отделно пасища и гори, виждаме неправилно според мен разпределение на ресурсите и оттам дойдоха дисбалансите и невъзможността да се направи крачка напред.
Многопрофилната болница в града е затворила преди десетина години. Сега сградата е дадена под наем за частна специализирана болница за рехабилитация. С нея е свързан и минерален извор, който досега не е бил достатъчно добре разработен. Наемът не е голям. Не го гледаме като източник на приходи, а като възможност за развитие на общината, за обособяването й и като балнеоцентър. Това е по-важно, да има работни места, да има приток на туристи, разсъждава кметът. Още повече, че някогашните големи преработващи заводи, консервни фабрики, мелници, вече ги няма. Затворили врати – обективно. Изкривените правила за субсидиране на земеделието довели до това, че няма зеленчуци, няма какво да се преработва. И сега тези от тях, които още мъждеят, създават вероятно 10 пъти по-малко работни места. Не сме единствени – много други населени места тежко преживяха прехода, казва Георги Чакъров. Не е оптимист и за времето след като приключи пандемията. Временно, но като ти затворят заведението за дълго време? “Не съм сигурен колко ще отворят отново”.
Някъде по времето, когато общинският автобус поема по поредния си маршрут по селата, на съседната жп гара пристига влакът от Русе към Горна Оряховица. Срамно очукан и остарял локомотив със срамно очукани и срамно мизерни три вагона, в които са се сгушили десетина пътници. Нелегалното необозначено такси пред автогарата вече се е спазарило с поредния клиент и е поело нанякъде. Шефката на автогарата ще остане да се взира в незапълнения екран на компютъра с разписанията и с броя на пътниците. Пред аптеките в центъра още има, макар и малки, но постоянни опашки.
А центърът изглежда приветливо, дори посред мразовитата зима – с добре оформен и поддържан площад, с главна улица с две платна с по две ленти и зелена част между тях, с десетки обособени безплатни места за паркиране, с три безплатни WiFi зони. Всичко направено със средства от еврофондовете и със собствени пари на общината. А само на броени километри, в малките села настрани от главните пътища, през които минаваме, за да видим за какво сме си говорили, усещането е за разруха. Може и да не се забележи през лятото, с обработените и избуяли тогава ниви и зеленината наоколо, но през януари е потискащо. Интернет, пътища, улици, канализация, нормални условия за живот? Може би, но дали?
Има ли шанс за промяна? “Бюджетът да се формира така, че програмираният излишък да не се раздава по ясни критерии, по условия, които ти поставят. Може би ще дойде момент да се изсветлят тези неща”.
Какво се случва? Популизъм или прекомерни регулации? “Дано едното не преминава в другото”, казва Георги Чакъров.
[1] Виж „Дискусия върху популизма в стопанството и регулацията на човешкото действие“, ИПИ 2020
[2] Виж историите досега: 1) Електрическите скутери срещат местната власт; 2) Биоземеделие, но на инат; 3) Да смениш графичния дизайн с градинарството; 4) Споделената икономика се сблъсква с остарели закони.
