ЕС като спасител на отечествата

За първи път статията е публикувана на уебсайта на радио „Свободна Европа“ на 20 май т.г., тук я препубликуваме със съгласието на редакцията и с незначителни редакции.

„Патриот е, душа дава…“ Необяснимо е защо това стихотворение не се прилага за обяснение на текущото политическото съревнование в България. То е известно от училище.

Кандидат политици, депутати и експерти вероятно не са чели Салтиков-Щедрин. През 1870 г. установява, че в неговата страна „патриотизъм“ включва и елемент на „изпълнение на предписанията на началството без възражения“, и оправдания от рода „вярно, ограбил е хазната, но е голям патриот и истински християнин“. Не са запознати и с „Европейското спасение на националната държава“ – едно от най-интересните четива по история на ЕС (на Милуърд, включена в парламентарната читалня на 100-те най-добри книги за Европа).

Началото

Преди 70 години приключва първото в политическо, стопанско и мирно съревнование със съветската система в Европа, вдигната е сухопътната блокада на Западен Берлин. За Шпаак, Шуман, Аденауер, де Гаспери и Моне случилото се доказва, че западните икономика и свобода са по-мобилни и богати, че лагерът на Изток е готов, но няма сили да води нова война и че стопанското и военно (тога се учредява НАТО) сътрудничество между бившите воюващи страни е единствено възможната перспектива.

Но те се и боят, че няма да бъдат преизбрани: Европа е пълна с бежанци (седем пъти повече от 2015 г.), хората мразят емигрантите и на всичкото отгоре световната финансова система е еднокрака – всички дължат пари на САЩ.

Замисълът на тези днес светци на ЕС е да запазят политическия контрол в собствените си страни. Това изисква всички важни политически решения да бъдат запазени за националните учреждения на представителната демокрация. Това са решенията по повод данъците, армията, гражданството и социалната политика. Икономиката и отбраната вече са в общо взето решен проблем: освен в Германия, предвоенните равнища на производство и доходи са в общи линии възстановени към 1950 г., търговията е в постоянно движение към либерализация, за да бъдат преодолени разрушенията е нужен достъп да чуждестранни спестявания и съответно свободно движение на капитали. За равнопоставеността в стопанските отношения вече са се погрижили учрежденията от Бретън Ууд (МВФ, Световната банка и СТО). НАТО осигурява взаимна помощ при агресия и сътрудничество за сдържането й в мирно време.

Договорите за стоманата и въглищата и за Европейската икономическа общност (ЕИО) учредяват юрисдикция, която съответства на вече международната икономика.

Икономическите политики са лесни. 60% от търговските правила на ЕИО и ЕС са вече разписани от СТО (която тогава има друго наименование). Там са установени и принципите на стопанско сътрудничество: равноправие или липса на дискриминация; равноправно третиране на местни и чуждестранни лица в националните юрисдикции; предвидимост и договаряне на промените към либерализация; прозрачност на намеренията, законодателството и отчетността. В съответствие с тях са уредени и четирите стопански свободи на ЕС, които в разпоредбата на чл. 3 от Римския договор са дадени като „премахване на митата и на количествените ограничения върху вноса и износа на стоки“ и „премахване на пречките пред свободното движение на хора, услуги и капитали между държавите-членки“.

Истински сложни са отношенията в чистата политика, т.е. данъците, представителността и привилегиите (т.н. „социална държава“), са гарантирани като области за решаване на национално равнище. Този „национален дух“ е потвърден и от постановление на Конституционния съд на Германия (Дело 2/08 от 30.6.2009, §272) по повод Лисабонския договор: „демокрацията в ЕС не може и не трябва да бъде оформена по аналогия с тази на държава-член“.

Това не е идеята на Карл Каутски от април 1911 г. за „Европейските съединени щати“, за „винаги по-тесен политически съюз“, срещу която, по неизвестни причини, се борят националистите и която се пропагандира от социалистите.

Новите членки: странични ефекти

Положението на новите страни членки в края 1990-те не е много подобно на онова в края на войната и 1950—те при старите. Икономически основната разлика е, че при тях възстановяването от комунизма отнема два пъти повече време отколкото при старите страни членки за възстановяването от разрушенията на войната. (За България периодът е два пъти по-дълъг поради връщането към централно планиране и защитата на отечествените държавни предприятия през 1995-1997 г. при управлението на социалистите).

Макар и безпрецедентно опростени (47% за България, 51% за Полша) задълженията на тези страни са към кредиторите от Лондонския и Парижкия клуб, икономиките им се нуждаят от преориентиране от изток на запад (защото като търгуваш по-богат, ставаш по-богат), достъпът до чуждестранни спестявания също е там, а енергийните и банковите им системи са изцяло откъснати от света. (Между другото България няма собствен електромер до 1994 г. и до 1990 г. 80% от търговията й е с СССР.) Освен това тези страни много неудобно са възникнали точно под носа на СССР и Русия, окупирани са от червената армия от края на войната до 1991 г. (Тъкмо Западът плаща разходите по изтеглянето на войските на червената армия от Централна Европа.) Както и през 1950-те, новите страни членки се запазват като национални държави благодарение на  членството си в НАТО и ЕС.

Освен това страните от „нова“ Европа се запазват и по една друга много проста причина – те стават икономически по-самостоятелни, със средно два пъти по-отворени икономики (например търговията им е със средно два пъти по-голям дял в БВП отколкото е този дял в „стара“ Европа) и хората в тях започват да живеят почти три пъти по-заможно отколтото преди двадесет години. Днес те са и 50% по-заможни от средното за света, докато през 1998 г. те са с 10% по-бедни от средното за света. Пак тогава техния доход (измерен през БВП на човек при цени от 2011 г.) е 25.3% от средния за „стара“ Европа.

По причини, които изискват специално обяснение, в навечерието на това членство процесът е често е представян политически като усвояване на средства от програми на ЕС (т.е. като вземане на пари от „немци“, „холандци“, „французи“ и т.н.). Това интересува повече посредниците по тези програми, а не избирателите. За последните Европа винаги е имала символно значение, в смисъл на принадлежност и връщане към нещо, в което са живели техните родители и баба и дядо. Икономическото измерени и смисъл на този символизъм е следния: 52 стотинки от всеки лев доход и 35-40 стотинки от всеки лев нови инвестиции – са следствие на членството на България в ЕС. Субсидиите от „немските“ данъкоплатци не докарват повече 0.5 стотинки доход и инвестиции. Всъщност те изяждат доста време и средства предназначени за обикновените граждани.