Държавната тайна – отломки от миналото*

Преглед на стопанската политика – Word Format (Word Format)

На 24 януари в Народното събрание бе приет с голямо мнозинство на първо четене законопроектът за „държавната тайна“, с наименование Законопроект за защита на класифицираната информация.

В чл.1 от законопроекта се прогласява, че целта на този закон била да бъде защитена „класифицираната информация от нерегламентиран достъп.“ В подкрепа на тази неясна формулировка в общественото пространство откънтяха коментари на представители на изпълнителната и законодателната власт, според които сега му било времето да се защити държавната тайна и националната сигурност, за да бъдели спокойни гражданите.

В кое време живеем, че да се „успокояват“ гражданите с тайни? И за какво ще бъдат по-спокойни гражданите – за това, че има мъдри и знаещи тайните хора, които ги управляват и знаят кое е „добро“ за тях, преди още гражданите да са помислили? Или за това, че вечният враг, който „не спи,“ ще бъде държан далеч благодарение на тайните.

Защо всъщност България има нужда от Закон за класифицираната информация?

До 1990г. гражданите само бяха чували, че съществува държавна тайна, а можеха да прочетат единствено за наказателната отговорност, която се носи за разгласяването й. Нямаше регламент за това какво е държавна тайна и беше неизвестно защо се заявява в една или друга ситуация, че гражданите нямат достъп до тази или онази информация. Абсурдът стигаше до крайността, че не беше лесно и за тези, които са длъжни да пазят държавната тайна, да разберат какво точно трябва да пазят – и днес в поделенията на Българската армия се подписват декларации за пазене на държавната тайна. Сходен е и проблемът с т.н. „служебна тайна,“ която и в ден днешен не е изброена в списък като държавната.

При създаването на Конституцията от 1991г. в чл.41, ал.2 изрично се записа, че държавната и служебната тайна могат да бъдат предвидени само в закон. В решение № 7 по к.д. № 1 от 1996г. Конституционният съд установи правилото, че такива тайни имат право на съществуване само доколкото осигуряват защитата на посочените в Конституцията права и интереси.

В една демократична държава закон, който да регламентира тайните, е необходим. Това се налага не с цел по-добрата им защита, както е записано в чл.1 от приетия на първо четене проектозакон, а с цел гарантиране на правото на гражданите да търсят, получават и разпространяват информация. Иначе тайните се пазят най-добре в условия на пълен произвол на изпълнителната власт, в пространство на вакуум и от само себе си разбиращо се мълчание. Създаването на процедури и правила на засекретяването на информация има за единствена цел гарантирането на правата на гражданите чрез ясното очертаване на границите и условията, в които държавата може да въвежда тайна.

Неразбирането на това основно положение пронизва целия текст на проектозакона. Определението „класифицирана“ за ограничената за достъп информация е напълно лишено от съдържание и е синоним на „секретна.“ Всъщност това определение би трябвало да означава, че достъпът до информация може да бъде ограничен само когато тя подредена в предварително и тясно определени категории.

Процедурата по класифициране предполага още няколко неща –

1. засекретяването да се извършва само от изрично определени в закона лица, които са на високи длъжности и носят политическа отговорност за действията си,

2. засекретяването да става само по силата на нарочна заповед,

3. да се засекретява конкретно даден документ или материал, при това само в частта, в която съдържа информация, чието разгласяване би създало опасност за националната сигурност,

4. Да се засекретява само в някои конкретни области на управлението на страната, например отбраната и външната политика.

А сега да видим как отговаря приетият на първо четене законопроект на тези изисквания на правото на Съвета на Европа, формулирани в Европейска конвенция за защита на правата на човека, практиката на Европейския съд за правата на човека, други документи на Съвета на Европа и най-сетне, Конституцията на Република България, както я тълкува Конституционният съд:

1. засекретяване не се извършва. Всеки, който сметне, че работи с държавна тайна, като се консултира с обширния списък приложен към закона, спокойно може да поставя грифове, все едно дали е министър или чистач, или пък работи във фирма,

2. засекретяването просто така си съществува още щом документът или материалът се създаде. За всеки случай издателят на документа може да постави и гриф,

3. засекретяват се не само отделни документи, но и сборове от документи, а може да се чете и по обратному – не само сборове от документи, но когато се прецени – даже и отделни документи,

4. засекретява се във всички възможни области, стига да се прецени, че информацията попада в списъка приложение, който съдържа „само“ 91 категории (само за сведение – сегашният списък е от 38)

Към горното може да се добави единствено, че за разлика от времето на социализма сега ще има срок на трайност на засекретяването, но какво значение ще има това, ако гражданите не могат да прегледат в нарочен регистър колко документи са засекретени и кога изтича срокът на тяхната секретност. Как обществото ще очаква изтичането на срока на секретност на важна за него информация, ако не е могло чрез правото на частичен достъп да разбере, че „тук се крие нещо важно.“

Към броя на категориите в списъка приложение може да се добавят още някои негови специфики. Някои категории са широко определени, с възможности за попълване по усмотрение на изпълнителната власт /прословутата фраза “ и други“/. Засекретяват се цялостно службите за сигурност към МВР и отбраната, като дори щатното им разписание е обявено за тайна. Местонахождението на обектите за гражданска отбрана е тайна – по-важното е явно да не ги узнае врагът, отколкото да ги знаят гражданите. Много от тези категории са рудимент от времето на студената война и са проявление на една маниакално изострена представа за „врага.“ Достатъчно е да споменем присъствието на цял раздел с категории информация, свързани с „икономическата сигурност на страната.“ Каква е тази икономическа сигурност в условията на пазарна икономика и отворено към света стопанство при зададени цели за интеграция с Европейските общности, остава неясно.

Вместо да се полагат усилия за разрешаването на всички посочени проблеми при изготвянето на промени в текста на законопроекта преди за ново четене в Народното събрание, дебатът се замества със създаването на нови проблеми. Най-важният за решаване с този закон проблем се оказа отмяната на закона, известен като Закон за досиетата, с преходните и заключителни разпоредби на Закона за защита на класифицираната информация. Без да се коментира тук правната техника или противоречието с т.7 от Препоръка на събранието на Съвета на Европа от 1996г., следва да се отбележи, че подобна промяна е свидетелство за изключително бедна представа за понятието „прозрачност на управлението.“ Може би тя е продиктувана от убеждението на съответния носител, че в нашето общество не могат да бъдат намерени други достойни да управляват хора освен потенциално попадащите в обсега на Закона за досиетата.

Връщайки се към темата за класифицираната информация, трябва да констатираме няколко неща: По начало е проблем за една демократична държава да има широки области, в които никой освен малцина „просветени“ не знае какво се върши. Морален проблем е да се утвърждава с фалшив патриотичен фалцет, че е нормално да се шпионират и разузнават други народи, защото са винаги една потенциална заплаха. Възгледът, че държавите са винаги в състояние на война на всеки срещу всеки, е безвъзвратно остарял и отстъпва на гледището, че държавата, като произведение, предназначено за доброто на човека, трябва да утвърждава човешките ценности не само вътре в себе си, но и навън, в отношенията с други държави, които са други произведения със същото предназначение.

Най-сетне, цинизъм е в едно общество като нашето, в което хората чувстват сигурността на личността и дома си застрашена, тяхното безпокойство да бъде използвано за утвърждаването на лъжата, че имат нужда от тайни. Истинският път за решаването на проблема „сигурност“ е прекратяването на дългото бездействие на държавните институции и стриктното гарантиране на човешките права, която комбинация е напълно възможна в едно демократично общество.

*Коментарът е на Александър Кашъмов, адвокат от Програма Достъп до информация

Коментирай този материал във форума на ИПИ & И.З.И.!


Свързани публикации.