Демокрация и пазар: диалектика?

Дискусия на ИПИ: „Отстъпва ли демокрация пред статуквото и популизма?“

Център за култура и дебат „Червената къща“ / 26 октомври 2016 г.

Встъпителна позиция на Георги Ганев

 

 

Взаимовръзките между демократичната политическа подредба на едно общество и неговата пазарна икономика предизвикват противоречиви риторики.

Според някои, например Фридман, двете са неразривно положително свързани. Пазарите усилват демокрацията, защото създават голям брой стопански независими хора, които единствено могат да поддържат истинска демокрация. От своя страна демокрацията усилва пазарите, защото дава механизъм на хората да се защитават от насилствено отнемане на тази им стопанска независимост.

Според други, например Хоппе, демокрацията подрива устоите на пазарната икономика. Според него демократичната подредба, особено нейният механизъм на периодични избори, неизбежно и драматично скъсява времевите хоризонти на мислене на политията, което на технически език означава увеличава нормата на времево предпочитание, което пречи на пазарите да натрупват и фрустрира тяхната дългосрочна богатство-образуваща роля.

На пръв поглед двете тези изглеждат взаимно изключващи се. Но всъщност е напълно възможно и двете едновременно да са точно описание на взаимовръзката между демокрация и пазар – в определен контекст тя може да е от единия тип, в друг – от другия.

Когато тази нееднозначност на връзката между демокрация и пазар бъде допусната да се разгръща във времето, и то в условия на инерция и в политията, и в пазарите, се стига до възможността връзката между демокрация и пазар да е диалектична. С други думи, да подлежи на сложна, инерционна, нелинейна динамика, при която във всеки един момент съществуват противоречащи си тенденции, с времето тези тенденции водят до натрупвания, и тези натрупвания могат да доведат до промяна в качеството на самата връзка. На чисто мисловно ниво и трите закона на диалектиката: за единство и борба на противоположностите, за количествените натрупвания и качествените изменения, и за отрицание на отрицанието, стават приложими.

Ако се влезе в подобно мисловно упражнение, то историята на пазарната демокрация може да бъде разказана по следния начин. Първоначално, примерно преди три века, определени човешки общества имат малки порции демокрация и пазар. Постепенно, по силата на морално-риторична революция (по Маклоски) започва процес на обществено валидиране на буржоазната сделка на обществото – а именно отваряне на политически и стопански възможности за буржоазията да подобри живота първо на самата буржоазия, а после на всички хора чрез пазарно-проверявано пробване. Това включва едновременно процес на политическа демократизация, която да отвори възможностите, и на пазарно задълбочаване, чрез което те да бъдат проверявани и съответно подбирани от гледна точка на дългосрочната полезност за обществото. Или, по Норт, Уолис и Уайнгаст, преминава се към обществен ред на открития достъп до политически и стопански възможности.

Очевидно в този период, може да бъде наречен златния за либерализма 19 век, задълбочаването на демокрацията и на пазарите в съответните общества вървят ръка за ръка и взаимно се подкрепят.

През 20 век и особено през втората му половина, изглежда, нещата се променят. Отново има морално-риторична революция, по силата на която буржоазното правене на бизнес започва да бъде възприемано като грозно и неморално, започват да се възвеличават ценности и добродетели, различни от буржоазните. Това съвпада с въздигането на държавата на преразпределението (наричана още с отявлен нюанс на пропаганда „държава на благосъстоянието“), която е напълно съвместима с изрядна демокрация, но изпада във все по-дълбоко противоречие с действието на пазарите, особено във функцията им на механизъм за проверка и подбор на работещото (с оглед създаването на богатство) за сметка на неработещото.

Ако човек търси количествено натрупване, което да доведе до качествено изменение в отношенията между демокрация и пазарна свобода, то държавата на преразпределението е моментът, в който разширяването на демократичните права сред населението достига своя край – вече всички имат право да гласуват, всички имат право да бъдат избирани, всички са покрити от основните конституционни права на гражданите. Това е краят на един повече от вековен процес на „даване“ от страна на властващите, но даване под формата на нови и нови права за нови и нови групи от населението. Когато този процес приключва количествено поради отварянето на всички права за всички граждани, властващите изпадат в ситуация да няма повече какво да „дават“, за да си осигурят политическа подкрепа. И започват да „преразпределят“ – да дават на едни, след като са взели от други.

Това е и моментът, в който демокрацията започва да развива тенденции, които са очевидна пречка на пазарите да допринасят за провереното подобрение на материалните условия на живот на хората. Държавата харчи и преразпределя все повече и повече, но все повече и повече това става за сметка на способността на пазарите да осигуряват „икономически растеж“ (ако приемем този евфемизъм за пазарно-проверено подобрение на условията на живот за всички).

Съответните общества на преразпределението изпадат в дилема, осъзнавана или не. Те могат да продължат и дори да задълбочат, преразпределението, за което винаги ще се намери демократична подкрепа, защото тези, от които се отнема са малцинство спрямо тези, на които се дава. Но тогава ще трябва да се примирят да видят как темповете на растеж ще се забавят, непрекъснато ще изостават все повече спрямо други общества (които избират да преразпределят по-малко) и евентуално ще доведат до абсолютен спад в материалния стандарт на живот за всички. Това е конфликт, който според мен зрее в момента, задълбочава се непрекъснато и изходът му категорично не е ясен. Но, до каквото и решение да се стигне в дадено общество, ще имаме нова качествена промяна: то или ще стане общество на по-малко преразпределение отпреди, или ще стане обедняващо общество. В първия случай вероятно демокрацията отново ще може, поне до време, да е в положителна връзка с пазарно-провереното подобряване на живота. Във втория, вероятно, ще се стигне до потъпкване на демокрацията, защото буржоазията няма да иска доброволно да приеме обедняването.


Свързани публикации.