Данък „храни“ е несъстоятелен
Опитът на други страни показва, че няма основания той да се въвежда и в България[1]
Малко изневиделица у нас се популяризира идеята с данъци и квази-данъци да се моделира потреблението на храни и напитки. Тази кампания започна самият министър на здравеопазването. Подобно решение обаче е толкова противоречиво, че десетки години в нито една приложила го страна не може категорично да се каже дали от него има полза.
Основната аргументация на правителството
По точно обратния начин българските защитници на идеята на министър Москов да въведе „данък вредни храни“ четат констатациите от анализа на международния опит. В единствения официален правителствен документ по този повод се казва:
„Сравнителни анализи на ефективността на различните стратегии за подобряване на храненето на населението обобщено показват, че задължителното реформулиране на храните е по-ефективно от доброволното, а законодателните и фискални мерки са по-рентабилни от информационните стратегии, но поставят много повече политически предизвикателства.“[2]
В изказванията на министър прозират и чисто фискални идеи. Но те са предмет на друг анализ. В очакване на по-подробни разчети могат да бъдат направени само някои общи разчети и да бъдат описани общите последици.[3]
Три философско-икономически проблема
Един от проблемите на тези аргументи е, че данъчното регулиране на поведението е възможно най-неудачното. При елементарна икономическа грамотност би било първоначално ясно защо това е така. Тук работата е във влиянието на заместителите върху еластичността на търсенето.[4] Относително голям брой близки по качества заместители на дадена стока или услуга води до относително голям коефициент на ценова еластичност и, обратното, относително малък брой заместители резултира в нисък коефициент на еластичност на цените. Понеже храните имат относително лесни за намиране заместители, влиянието на ценовото регулиране чрез данъци (например акциз), за да бъде успешно, трябва да обхване много или всички храни. Но това би означало не само облагане на предполагаемо „нездравословните“ – министърът ги нарича „вредни“ – храни, но на повечето храни. Затова и предпочитам да говоря за „данък храни“. Но когато биват наложени данъци върху голяма подборка храни, общото им ценово равнище ще нарасне, съответно би се увеличила издръжката на живота, би намалял делът от дохода на домакинствата за нехранително потребление и за малоимотните домакинства би било невъзможно да намерят заместители и би трябвало съответно да намалят или влошат храненето си.
Вторият важен проблем с цените на храните (съответно затлъстяването и свързаните с него здравословни проблеми) е, че първопричината за поддържане на ниско ниво е всъщност самата правителствена политика за субсидиране на селското стопанство.
На трето място приравняването на самата идея за подлежащи на облагане храни с идея за стимулиране на здравословно поведение предполага хем вяра в правото на правителствата да се намесват в такава индивидуално-интимна сфера на избор като здравето, хем вяра в безпогрешност на заинтересованите „всезнаещи“ по въпроса „учени“ и „политици“.[5]
Неслучайно нарочни изследвания показват крайна неефективност на данъчното облагане за целите на борбата с такива явления като затлъстяването.[6]
Всичко това обаче е предмет на друг анализ. Тук се спирам на основния аргумент на НЦОЗА – „положителния опит на други страни“.
Предлаганият по-долу преглед показва опита по страни от ЕС, като изложението е разделено на страни-членки, които имат такъв данък и страни, които са отхвърлили подобно облагане. Освен това привеждам и кратък обзор на положението в САЩ и Мексико.
