Да се пенсионираш в Чили

Хосе Пинера – президент на Международния център за пенсионна реформаи съ-председател на Проекта за избор в социалното осигуряване към CatoInstitute – е министър на труда и социалното осигуряване в Чили от 1978до 1980 г.

Сантяго, Чили – По време на последното си посещение през миналия месецпрезидентът Буш отбеляза, че чилийският пенсионен модел е “велик пример”за реформата на социалното осигуряване в Съединените щати.

Преди 24 години аз промених чилийската пенсионна система, която сеосновава на собственост, възможност за избор и лична отговорност. Тъйкато дискутирах нашите реформи с г-н Буш преди много време през 1997г., когато той беше губернатор на Тексас, и говорих на Конференциятаза социалното осигуряване в Белия дом през 1998 г. по време на управлениетона Клинтън, аз вярвам, че в момента съществува възможност за двупартийноспоразумение в Съединените щати в ключовата област на публичната политика.

Първоначално пенсионната система в Чили се основава на същия принцип,който ръководи и системата в Съединените щати. Тя възниква в Прусияпрез 19 век, където Бисмарк създава разходопокривната система. Но тазисистема на дефинираните ползи не само зависи от демографските тенденции,но освен това има един фатален недостатък: тя разрушава връзката междуиндивидуалния принос и ползата или, казано по друг начин, връзката междуличните усилия и възнаграждението за тях.
Чилийският закон за реформа на социалното осигуряване от 1980 г. позволина работниците да излязат от държавната пенсионна система, финансиранаот социални осигуровки, и вместо това да внасят в лична пенсионна сметка.Това, което определя пенсиите на тези работници, е сумата, която сенатрупва в личните им сметки докато работят. Нито работникът, нито работодателятплаща социална осигуровка. Нито пък тези работници получават финансиранаот правителството пенсия.

Вместо това 10% от тяхната заплата преди данъчно облагане се депозирав лична сметка. Работниците могат доброволно да внасят допълнителнодо 10% от месечната си заплата преди облагане с данъци. Доходносттапо инвестираните суми е необлагаема, а работниците плащат данък върхутези пари, когато ги изтеглят при пенсиониране.

При пенсиониране работниците могат да избират между три възможностиза изплащане: да закупят от животозастрахователна компания фамилен анюитет,индексиран спрямо инфлацията; да оставят средствата си в личната сисметка и да теглят от тях всеки месец, в граници определени според очакванатапродължителност на живота им (ако работникът почине оставащите средствастават част от наследството му); или всяка комбинация от предишнитедве. Във всеки случай ако парите надвишават необходимата сума за получаванена пенсия равна на 70% от скорошните доходи на работника, тогава темогат да изтеглят излишъка наведнъж.

Работник, който достигне пенсионна възраст и е внасял поне 20 години,но чиито натрупани средства не са достатъчни да му осигурят “минималнатапенсия”, както е дефинирана според закона, получава тази сума от правителствотослед като средствата по сметката му се изчерпят. (Онези, които не савнасяли 20 години могат да кандидатстват за социални помощи в по-нисъкразмер.)

Работниците могат да изберат всеки от няколко конкуриращи се частнипенсионни фонда, които да управляват техните сметки. Тези компании немогат да се занимават с никакви други дейности и са субект на стриктеннадзор от правителствена агенция. По-възрастните работници трябва дапритежават дялове от взаимни фондове инвестиращи в краткосрочни ценникнижа с фиксиран доход, докато младите работници могат да държат повечетоот средствата си в акции. Законът насърчава диверсифициране на портфейлабез задължение за инвестиции в правителствени облигации или някаквидруги ценни книжа.

Всеки работник получава извлечение от сметката си от мениджъра на всекитри месеца и може да следи пенсионния си капитал по всяко време. Работницитес достатъчно спестявания в сметките си за закупуване на анюитет (50%от средната им заплата, при положение, че е с 20% по-висок от минималнатапенсия) могат да спрат да внасят и да започнат да теглят от парите си.Но нямат задължение да спрат да работят на каквато и възраст да са,нито да продължат да работят или да спестяват за пенсия, след като веднъжса преминали прага на “достатъчната” пенсия.

Тъй като личните пенсионни сметки са свързани с работниците, а не сработодателите, работниците могат да вземат своите сметки със себе си,когато се прехвърлят на друга работа, като по този начин поддържат гъвкавосттана пазара на труда. Системата не наказва или субсидира имигрантите,които получават толкова колкото са внесли, дори ако се върнат в своитестрани. Ние определихме три основни политически правила при преходакъм лични сметки: правителството гарантира на пенсионерите, че реформатаняма да ги засегне; всеки, който вече е част от работната сила, можеда остане в държавната система или да премине към системата на личнипенсионни сметки (на тези, които излязоха, бяха дадени компенсиращиоблигации (recognition bonds), изчислени така че да отразят парите,които работникът вече е натрупал); и от всички нови работници се изисквада участват в системата с лични сметки.

С тази система ние сложихме край на илюзията, че и работодателят иработникът правят вноска за пенсия. Както добре знаят икономистите,всички вноски в крайна сметка се плащат от работниците, тъй като работодателитеотчитат всички разходи за труд, когато вземат решение за наемане илиуволняване. За да защитим нетните заплати на работниците, ние първоначалнопрекатегоризирахме вноската на работодателя като допълнителна брутназаплата.

Нямаше “икономически” разходи по прехода, защото нямаше вреда от тазиреформа за брутния вътрешен продукт (дори обратното – имаше огромнаполза). Съвсем различен въпрос е как да се посрещнат преходните кешовиразходи за правителството от признаването и в крайна сметка елиминиранетона непокритите задължения на социалното осигуряване. Скритият дълг начилийската система през 1980 г. е около 80% от БВП.

Ние използвахме пет източника да генерираме тези парични потоци: а)еднократни дългосрочни държавни ценни книжа при пазарни лихвени проценти,така че разходът беше споделен с бъдещите поколения; б) временни остатъчнипенсионни осигуровки; в) приватизация на държавни предприятия, коетоповиши ефективността, предотврати корупцията и разшири собствеността;г) преднамерено създаден бюджетен излишък преди реформата (много годинислед това ние използвахме нуждата от “финансиране на прехода” като мощенаргумент за ограничаване на растежа на правителствените разходи); д)по-високи данъчни приходи в резултат на по-високия икономически растеж,подпомаган от системата на лични пенсионни сметки.

След старта на системата на 1 май 1981 г. средната реална доходностпо личните сметки е 10% на година. Пенсионните фондове вече са натрупалиресурси еквивалентни на 70% от брутния вътрешен продукт – спестявания,които подпомагат икономическия растеж и стимулират развитието на ликвиден,дългосрочен, местен капиталов пазар. Чрез повишените спестявания и подобренотофункциониране на капиталовите и трудовите пазари реформата допринесеза удвояване на темповете на растеж на икономиката от 1985 до 1997 г.(от 3 на 7.2% годишно) до момента на забавяне, причинен от погрешнатареакция на правителството към Азиатската криза.

Личните сметки се превърнаха в “третото колело” на чилийската политикаи системата беше приета и дори подобрена от три ляво-центристки правителствапрез последните 14 години. Но трябва да споменем, че някои проблемина пазара на труда доведоха до по-висока безработица и до по-краткосрочнитрудови договори, като намалиха участието в системата и направиха издръжкатана социалното осигуряване по-скъпа.

Когато беше въведена системата, една четвърт от формалната работнасила се включи още през първия месец. Днес в нея участват 95% от осигуренитеработници. За чилийците пенсионните им сметки представляват действителнитеим права на собственост. И наистина сметките, а не рисковите обещанияна правителството, са първостепенният източник на сигурност при пенсиониранетои основният актив на типичния чилийския работник не е старата му колаили дори малката му къща (вероятно с ипотека), а капиталът в неговатапенсионна сметка.

Понеже имат личен дял в икономиката работниците приветстват растежана фондовите борси, вместо да недоволстват, и знаят, че лошата стопанскаполитика ще навреди на пенсиите им. Когато работниците чувстват, чете самите притежават част от богатството на страната, те стават участниции поддръжници на свободния пазар и на свободното общество.

Статията е публикувана първоначално в New York Times на 1 декември2004 г.

 


Свързани публикации.