Бележки по тристранния диалог

През последната седмица се развихри сериозен дебат за минималната работна заплата. Върховната си точка тази дискусия достигна в предаването „Референдум“ по БНТ, където работодатели и синдикати пресъздадоха на живо как се води дебат в т. нар. тристранка. Тази караница наистина си заслужава гледането (запис на предаването може да се види тук). Някои неща направиха впечатление в този разгорещен спор, както и в други изказвания през седмицата. Тук ще погледнем към най-важните от тях.

На първо място е безспорно, че тристранният диалог у нас не работи. Потвърждение на това дойде и онзи ден, когато Върховния административен съд на практика отмени увеличението на минималната работна заплата от 2017 г. Причината е именно в неразбориите на този „социален“ диалог. Решението, разбира се, няма да промени реалностите на трудовия пазар, тоест то няма да има ефект върху работниците, но парадоксално дойде точно в седмицата на остри публични спорове между социалните партньори. Непоносимостта между тях е ясна, но не се лъжете, че тя е големият проблем на тристранката.

Водещите недъзи са липса на адекватна правна рамка, маскиране на административни политики чрез „диалог“ между работодатели и работници и сериозна липса на представителност и от двете страни. С други думи, недобре уредени в правния мир организации се срещат в една нездрава среда и вземат решения, който са задължителни за огромна маса напълно непредставени работници и работодатели. Това е възможно с любезното съдействие на третата страна – държавата, която облича този „диалог“ в закони.

Най-ясният пример за това е приемането на минималните осигурителни прагове по сектори. В някои сектори – почти цялата преработващата промишленост, строителството и туризма, се договарят някакви прагове от социални партньори, които представляват под 10% (в някои случаи дори 1%) от всички заети. Тази договореност е изпразнена от съдържание (спрямо сектора), но тя става задължителна чрез разписването ѝ в Закона за бюджета на държавното обществено договаряне. Системата е до такава степен неработеща, че за 2017 г. всички вдигнаха ръце и нищо не беше договорено.

Изключително важно е дебатът около минималната работна заплата да се води със знанието за всичко написано по-горе, тоест за неработещия тристранен диалог. От това изхожда и втората теза тук – механизмът за определяне на минималната работна заплата е една фикция. Няма такова нещо, не се очертава и да има. В управленската програма на коалицията е записана крайната котва – минимална заплата от 650 лв. през 2021 г. В публикуваната от финансовото министерство само преди 2-3 дена обновена средносрочна бюджетна прогноза за периода 2018-2020 (виж тук) е разписано покачването на минималната заплата с по 50 лв. през всяка следваща година. Накратко, минималната заплата е ясна до 2021 г., при това с разбивка по години. Какво точно ще определя механизмът?

Ясно е, че държавата, в лицето на новата коалиция, е поставила сериозен фокус върху минималната заплата – основна котва на управлението. Всякакъв тристранен диалог в случая ще бъде проформа, както и досега (виж решението на ВАС от онзи ден). Разговорите около механизма ще бъдат интересни от гледна точка на нови караници между работодатели и синдикати, но само дотам.

Третата водеща теза тук е всъщност отговор на безкрайно забавните синдикални твърдения от дискусията в „Референдум“. В случая и двете страни си поизпуснаха нервите, като синдикатите казаха неща, който по принцип се опитват да премълчават. Първото беше тезата, че ако един бизнес не може да плаща това, което държавата определя като минимум, то този бизнес не трябва да съществува. Това на практика е признание, че покачването на минималната заплата има ефект върху конкретни фирми и съответно върху заетостта, въпреки че синдикатите бягат от този аргумент по дефиниция. На въпроса какво ще се случи с работниците от тази фирма, отговорът беше, че ще се появи нова фирма и ще ги наеме. Ето, че целият синдикален аргумент лежи на надеждата, че негативният ефект върху пазара ще бъде покрит от някаква нова фирма, която ще наеме хората и ще плаща тези заплати. Защо не се е появила досега тази фирма не става ясно – може би чака по-високата минимална заплата?

Другата водеща синдикална теза направо звучи изумително. Оставяме я тук в чист вид: „Нивото на заплатите в една държава е въпрос единствено и само политически. Икономиката не е нищо друго освен идеология, която облича всичкото това в някакви формули.“ Забележете, че тук не става дума за минимална заплата. Всички заплати са политически въпрос, икономиката е само някаква математика, която функционерите ползват за да управляват пазара на труда. Така мислят синдикатите у нас, което може би обяснява и защо нямат представителност в много динамични и развиващи се сектори.

Всичко казано дотук горе-долу отговаря и на въпроса какво да се прави с минималната заплата – дали да се премахне, дали да се договаря по сектори и т.н. Всъщност, опитът с договарянето по сектори на минималните осигурителни прагове е дори по-трагичен от този с минималната заплата. По-скоро трябва да се върви към пълно премахване на минималните прагове и въвеждането на почасова базова минимална заплата (Конституцията предполага наличие на регламент за минимално заплащане под някаква форма). Колективното трудово договаряне може да замести минималните прагове по сектори, но резултатите от него трябва да се прилагат само за представените и подписалите се. Последното се записва в съответен колективен договор без участието на държавата и без да е отразено в нормативен акт. Подобни договори може да имат и отворен характер, тоест всеки може да се присъедини към приетите норми, но това отново трябва да бъде доброволен акт. В един такъв механизъм обаче водеща ще е икономиката, а не политиката, а това на тристранката трудно ще мине.


Свързани публикации.