Архаика в трудовото законодателство

Всички знаят, че архаиката е преди класиката. Тъкмо такова движение към древността се извършва в момента с промените в кодекса на труда. Всъщност са внесени два законопроекта – единият от министерски съвет, а другият – от народният представител Иван Иванов (от Демократи за силна България).

Европейска перспектива?

Мотивите към проектозакона на правителството не посочват какъв проблем решават промените в кодекса. Споменават се седем директиви на ЕС, които след 1996 г. фактически започват да регулират договорите между работодатели и работници, макар в римския договор и другите основни актове на ЕС тази област да е оставена без обща уредба. Сред директивите е и тази за някои аспекти на работното време – известна с подигравателното название като „директива за регулиране на сиестата”, която буди основателно недоволство у новите страни членки и която е коментирана от мен в предишни броеве на това издание.

Според международните изследвания на производителността, една от причините за изоставане на ЕС по конкурентност от САЩ (например според известния икономист от Масачузетския Технологичен институт Оливие Бланшар) е обстоятелството, че в Европа се работи по-малко.

Когато сегашните богати страни-членки са ставали богати, те са работили повече при по-ниски данъци. След края на 80-те години на ХХ век започва относително тежко регулиране на договорите и работното време, което в комбинация с други фактори (застаряване, международно преразпределение на доход, протекционизъм и обединяването на Германия) води до относително слаб ръст на благосъстоянието. По същество става дума за изземване на доход чрез регулиране на отношения, т.е. по квазиданъчен начин и чрез увеличаване на разходите по сделките.

За новите страни членки това положение е крайно неизгодно. То ограничава и ще ограничава възможностите за по-бързо производство на благосъстояние чрез мобилизиране на един от разполагаемите алтернативни ресурси – работната сила. Източна Европа работи повече, защото иска да живее по-добре и да се доближи до стандарта на живот на Западна Европа. Поради тази причина новите страни членки негодуват, макар това негодувание да е скрито. (Според разделението на труда в европейската политика, една страна оспорва открито някакъв малък проблем – в този случай това е Словения, спореща за работното време на лекарите, а всички останали просто не спазват директивите.) Това отношение е разбираемо: колкото по-бедна е една страна, толкова повече трябва да намаляват данъците и квазиданъците, за да растат доходите по-бързо.

„Българският” подход

В реда на сега действащия кодекс на труда няма проблеми, свързани със защитата на договорите между работодатели и работници. Във всеки случай, мотивите към законопроекта за изменение и допълнение не описват какъв проблем той е призван да реши.

Паметта е увяхваща незабравка. Днес никой не си спомня, че основните случаи на липсваща защита на работниците бяха социалистическите предприятия и техните произвеждащи загуби наследници преди приватизацията от края на 90-те години. Частният сектор не създава проблеми от този порядък. Когато ги има, те се решават по пътя на договарянето и контрола въпреки възмущението на пресата от условията за работа в някои шивашки предприятия. И досега държавата като собственик дължи средства и обезщетения на работниците от фалиралите предприятия.

В тази ситуация, ако се съди по проектозакона, „България” се държи като страна, която е по-богата от стара Европа. Която Европа е приела директивите, с чиито последици сега не може да се справи.

Както и стара Европа, законопроектът на правителството възстановява схеми на мислене, характерни за опитите за реформи на късния комунизъм. Предлогът е уж защита от масови уволнения.

Кой печели и кой губи?

С първия законопроект се цели всъщност създаване на профсъюзи дори и в предприятия, където ги няма. Това става с промени в глава „участие на работниците в управлението на предприятията”.

Освен това „участниците” в управлението ще си запазват този ранг за известно време и при промяна на собственика. Идеята на тази нова разпоредба е задържане на привилегията на вече избраните профсъюзни деятели по време и след възможното и вероятно динамизиране на процеса след формалното членство на България в ЕС.

Този замисъл не е съвсем очевиден от текстовете на проекта. Всъщност става дума за това, че след 2007 г. има три основни стратегии на функционирането и съревнованието на предприятията на общия пазар: самостоятелно действие, продажба на българското предприятие или сливане с друго от страна на съюза в името на по-добра ефективност и по-големи пазарни дялове в Европа и извън нея, и създаване съвместни предприятия с общо взето същата цел. Тези стратегии ще се развиват във всички отрасли, а не само в т.наречените чувствителни – като млечната и месарската промишлености например.

Вероятно професионалните съюзи най-накрая са се досетили какво става и са си излобирали промени в кодекса. Кой ще плаща за това „участие”? Досетихте се – работодателят. Досегашният текст от 1992 г. на чл. 46, приет от мнозинството на СДС и ДПС в тогавашния парламент, който предоставя на синдикатите и работодателските организации „условия … за осъществяване на тяхната дейност”, „безвъзмездно … ползване движими и недвижими имоти, сгради, помещения и други материални” предпоставки, се запазва. Но с една нова алинея работодателите се задължават да „осигуряват … необходимите условия” на синдикалните „участници в управлението” по споразумение.

За капак, в условията на временните трудови правоотношения – чл. 68, т.нар. срочни договори, се прави опит за приравняването им с постоянните договори. Смисълът е да се въведе контрол върху срочните договори от държавата и синдикатите. Това затруднява мобилността на капитала, т.е овладяването на нови територии в технологиите и бизнеса, и възможността за бърза реакция при сезонност и временни предизвикателства. С тази цел се променят и четири други закона, свързани с кодекса на труда.

Списъкът на подобни идеи в проекта може да бъде продължен. Говори се за права на работниците, но се имат предвид права на профсъюзните деятели. Естествено в мотивите към проектозакона се търсят оправдания в законодателството на ЕС. Но не се посочва кои конкретни текстове изискват точно такива дух и буква на промените. По традиция нито министерският съвет – като вносител, нито народните представители – като разглеждащи и приемащи промените от името на избирателите, не са си направили труда да предвидят въздействията на тези промени върху доходите и заетостта например.

Замисълът на народния представител Иванов е да поставят под въпрос основанията, на които сегашните „национално-представителни” организации ползват привилегии. Той изисква провеждането на синдикални „избори” и прави опит за конкуренция между профсъюзните организации при оспорването на колективни трудови договори, чрез промени в чл. 60. Между другото, мотивите на г-н Иванов също не посочват какъв е проблемът, защо той предлага точно тези, а не други решения на проблема, който не е формулиран, няма анализ и в крайна сметка тези мотиви имат същите недостатъци от гледна точка на здравия смисъл и добрите практики на законодаване, както и проектозакона на министерски съвет. Същинският проблем са широките права на профсъюзите и малкото отговорности, които им вменява българското законодателство. Към него се добавят и традициите в работата на държавните органи. Те контролират предприятията, а не професионалните съюзи.

Идеите на „стария режим”

В проектозакона блика философия от времето на комунизма. Донякъде тя се основава на реториката на директивите, но само донякъде.

Явно, според идеологията на проектозакона, основният проблем при преструктурирането е във възможността за нарушаване на правата на работниците да управляват предприятието ( в тази глава от кодекса на труда се правят най-съществените поправки ) . Това е нарушаване на правата на собствениците ( акционерите ) на предприятието и за такова нарушаване във въпросните директиви на ЕС няма и намек.

Откъде иде всичко това? Очевидно от идеята, че работодателите са лоши, а работниците – добри. Тази идея не отчета някои елементарни стечения на обстоятелствата.

Първото обстоятелство е, че сам по себе си предприемачът разглежда работната сила като част от капитала и затова е в негов интерес поддържането на ниво, позволяващо конкурентност.

Второто обстоятелство е, че трудът е свободен и като ресурс и собственост на отделния човек е защитен.

Трето, свободата на наемните отношения е силно ограничена и съществува по-скоро като идеал на примата на договорите над другите житейски обстоятелства. Тези ограничения идват от забраната на детския и робския труд, от регулирането на работното време, т.нар. закони против дискриминацията, от режима за наемане на работата на чужденци, от колективните трудови договори и т.н., и т.н.

Четвърто, самите хора са капитал и за себе си, и за другите. В тях е натрупаното знание и умение от училище, от четене, от семейство, от предишна работа, от случайни житейски срещи, от любов към техниката или автомобилите.