Разумната данъчна политика на общините*

Напоследък данъците са все по-актуална тема – било то заради дебата за данъците в Европа (да има данъчна хармонизация или не) или заради фискалния борд (да бетонираме преките данъци или не). Покрай всичко това някак нормално се насочва вниманието и към общините и данъчната политика на местно ниво. Докъде стигна процесът на децентрализация и какво се случва към момента?

През 2007 година бе променена Конституцията, като се дадоха правомощия на общинските съвети да определят размера на местните данъци при условия, по ред и в границите, установени със закон. На практика, с тази промяна общините за първи път получиха реални данъчни правомощия. В края на 2007 година бяха направени и съответните промени в Закона за местните данъци и такси, където бяха залегнали именно тези правомощия на общините. Оттогава насам

процесът върви мудно,

но все пак въпросните граници бяха постепенно разширени, а през тази година се появи и нов местен данък – туристическият.

Основната пречка пред по-бързото отдаване на данъчни правомощия към общините бе липсата на доверие, че може да се провежда адекватна данъчна политика – с други думи, имаше притеснение, че ако няма строги граници, то някои общини ще наложат непосилно високи ставки, а други ще гласуват твърде ниски такива. Аргументите бяха най-различни, но всички следваха тази логика – “не се знае каква глупост ще направят, дайте да я караме лека по лека”.

Тази логика обаче се оказа грешна – общините все пак получиха по-голяма свобода, но

никъде не се стигна до екстремно ниски или високи данъци

Ето например, данъкът върху недвижимите имоти първоначално бе в по-тесни граници и на практика в почти всички общини бе около 1,5-2 на хиляда върху данъчната оценка на имота. През 2011 година границите вече са от 0,1 до 4,5 на хиляда, но това не промени много картината – в областните градове ставката варира от 1 на хиляда (Търговище) до 2,5 на хиляда (Велико Търново). Въпреки всички проблеми пред местните бюджети, в никоя голяма община не е гласувано шоково увеличение на имуществените данъци.

Това най-малкото показва, че на местно ниво също се води някакъв разумен дебат, който не бива току-така да се неглежира и пренебрегва. Същото показват и дебатите за туристическия данък, като много от аргументите бяха приложими и на национално ниво.

В крайна сметка едни общини гласуваха сравнително високи ставки, а други решиха да смъкнат данъка и да не утежняват бизнеса – например за хотел три звезди в Бургас туристическият данък е 60 стотинки на нощувка, докато във Варна е 2 лева. Ето това е пример за

данъчна конкуренция на местно ниво

– конкуренция, която води до добри политики, а не обратното.

С всичко това съвсем не се преодоляват и очевидните проблеми пред общините – трудностите пред местните бюджети, бавенето на плащания и трупането на задължения, които в някои случаи дори доведоха до запориране на сметки на общини (например Хасково). Това обаче не следва да компрометира въобще идеята за повече данъчна свобода на местно ниво. Напротив, на местно ниво дебатът също е разумен, а е и по-близо до хората. Остава да се развие и нормативната база при изпадане в неплатежоспособност (например при бавене на разплащания и запориране на сметки), което вече би отворило пътя към пълната финансова самостоятелност на общините.

* Статията е публикувана за първи път в Аргументи БГ на 8 март 2011 г.