Приватизацията като лек за държавата*
През 2009 правителството на ГЕРБ обещаваше приходи от приватизация, които обаче останаха само на думи.
В нашата страна на приватизацията винаги се е гледало с лошо око. Духът на неадекватната масова приватизация от 1995-1996 година все още виси над неприватизираните предприятия като Дамоклев меч. По тази причина, истината за приватизацията и реалните позитиви от нея остават неизвестни, докато страхът на правителствата от загуба на обществено доверие се засилва сякаш с всяка изминала година. През 2009 правителството на ГЕРБ обещаваше приходи от приватизация, които обаче останаха само на думи. Приходите от приватизация за 2010 говорят сами за себе си. Междувременно,
цените на държавните предприятия падат, а разходите за поддръжката им се увеличават
Един от най-изтъкваните аргументи за необходимостта от държавна собственост се състои в твърдението, че даден актив, дейност или цял сектор е от “обществено важно значение”. С други думи, когато нещо е от значение за “обществото”- здравеопазване, образование, култура и т.н.- стимулът за печалба е нещо неморално и стопанисването е по-добре да се повери на чиновниците. Така обществото е доволно, че е озаптило алчността и личния интерес, а солидарността и алтруизмът, считани за висши идеали на колективно ниво, са наложени като мярка за поведение. И тъй като “обществото” не съществува отделно от съставящите го части – индивидите, информацията съществува не в зададен статичен вид, а в непрекъснато променяща се и децентрализирана форма.
Резултатите от решенията, взети от бюрократите и техните експерти (централизирано), вместо на база на инфорамцията от пазара (децентрализирано), са статични и напълно логично водят до неефективно разпределение на ресурси в дългосрочен план. Прекъсвайки изкуствено връзката между действията на икономическите агенти и цените, информацията се изкривява. С прости думи, имаме ситуация, в която не се знае кой поръчва музиката и кой наистина я плаща.
Пазарната система на цените е система от информация,
която отразява желанията на всички участници на даден пазар. Със своите действия и желания, водени единствено от собствения си избор, възможности и предпочитания (независимо дали става въпрос за покупка на храна, дрехи, театър, здравна услуга, даване на помощ от милосърдие) независимите икономически агенти предизвикват шокове в тази система, а цените реагират по-начин, който предава тази нова информация към всички останали. В този смисъл, ефективността на пазарния механизъм се корени във възможността да се предава информация, на база на която, хората се организират по-възможно най-продуктивния начин. Всеки е движен от собствените си желания и интереси, давайки сигнали за стойността на благата, разменящи се в резултат на доброволни сделки на пазара. Конкуренцията гарантира, че цените няма да се отклоняват от равновесното ниво – резултат от потенциала на едни хора да създават блага и от желанието на други да потребяват тези блага.
Някои хора са по-способни от други, някои блага биват по-желани. Но това е логичният резултат от взаимодействието на хилядите различни (във всяко отношение) разумни човешки същества. Желанието за уеднаквяване на резултатите, пренебрегвайки информацията получена от пазара, може да е мотивирана от добри желания, но не може да е устойчива във времето, защото отразява виждането и ценностите на един човек (или група). Помислете, какви стимули има една държавна компания, която получава субсидия не защото удовлетворява най-качествено желанията на клиентите си (закон на пазара), а защото е неефективна.
Дали подобна компания има стимули да прави иновации, или напротив – да раздува разходите си. Когато “обществото” е преценило, че е по-добре да бъде защитено от дисциплиниращите сили на пазара, клиентите и качеството нямат вече значение. Фактите недвусмислено показват, че пазарният механизъм е много по-ефективен при задоволяването на нуждите на всички участващи страни.
Културата, например, е едно от тези неща, за които се смята, че комерсиализацията би имала пагубен ефект. Това вярване чисто и просто отразява липсата на вяра в човешкия ум и изобретателност. Иронично е, че точно хората на изкуството са изключително креативни личности и най-способните от тях само биха спечелили от оттеглянето на държавата. Всъщност всички ще спечелим. А “цената” на културата ще отразява качеството на продукта и удовлетвореността, която потребителите изпитват. А не, криейки се лицемерно зад “отговорността на държавата”, да игнорираме тревожните сигнали за състоянието на българската култура, образование и т.н. При един действащ пазар, решенията на всеки са от значение. Това важи както за търсещите блага, така и за създаващите ги.
Приватизация не е мръсна дума, а начин за постигане на по-добро качество и по-ниски цени, позволявайки на пазара да работи. В България виждаме обратната тенденция. От 2005 година насам в т.нар. “забранителен списък” са добавени още 37 предприятия. Вместо да отегля участието си на собственик, държавата слага ръка върху още и още предприятия, чието бъдещо като “държавни” е в общи линии известно. Защото общото неизбежно се превръща в ничие.
* Статията е публикувана за първи път в Аргументи БГ на 15 февруари 2011 г.
