Данъчният гаф в София разкри нуждата от прозрачност*

Концентрирането на изключително голяма власт в ръцете на чиновниците винаги крие възможност за създаване на абсурдни или комични ситуации. Едно конкретно проявление на този проблем е казусът с актуализирането на зоните в София, което доведе до по-високи данъчни задължения за жителите на няколко квартала при непроменени данъчни ставки. Мотивът за тези промени е, че това изравняване е “справедливо” (според Минко Герджиков), защото хората там вече се радват на същите възможности и условия както в по-престижните столични квартали.

Това, което убягва на общината, обаче е, че

това подобряване на условията не е заслуга на общината

София е град, който привлича хора от цялата страна заради възможностите, които предоставя, а те са всичко друго, но не и осигурени от чиновниците. Пазарът предоставя тези условия, или с други думи, хората създават благата и механизмите за най-ефективното им разпределение. Градовете са естествен резултат от тази разумна човешка дейност, а цената на живот (в най-общия смисъл на думата) в различните части на града отразява субективни предпочитания – концепция непозната на чиновниците и техните експерти – и така се извърша реално зониране. Важно е да се разбере, че цените пренасят информация, т.е. липсата или наличието на физическа инфраструктура (изграждана от общината) вече е отразена в цената, а тя от своя страна служи при взимането на решения от страна на индивидите. По този начин,

различни части на града се “конкурират”

в привличането на човешки и финансов ресурс, като местата с относително по-лоша инфраструктура, трябва да предложат относително по-ниска цена. Точно тези привлечени ресурси всъщност са причината за нарастващия стандарт на живот.

Административното определяне на статуса на един квартал налага допълнителни разходи (по-високи данъци), които ако не са резултат от промяна в реалните условия, т.е. са необосновани, прави въпросното място по-неконкурентно и по този ограничава бъдещият му потенциал за развитие, защото преразпределя хора и капитали към други зони на града. Такъв беше и казусът с кварталите Младост 2, 3 и 4.

Представете си, че работите в централната част на София и си търсите нов апартамент. От личен опит всички ние знаем, че заради липсата на качествена пътна инфраструктура, ще ви отнеме много повече време да се приберете в Младост 4, отколкото ако живеете в Младост 1. Но след като Младост 4 попадна в същата административна зона, разходите за данъци нарастнаха, ограничавайки възможността на квартала да се конкурира, което пък прави изборът на Младост 1 по-разумен.

Забележете, че

жителите на кварталите с по-лоша инфраструктура ще плащат не само по-високи данъци,

те ще понесат и един неявен разход в лицето на пропуснатата възможност да привлекат точно вас. И тъй като хората са най-ценният ресурс за един град, това ще ограничи дългосрочния потенциал за растеж на конкретния квартал. Оказва се, че общината си приписва постижения, за които не е допринесла, но пък пренебрегва задълженията си, които има към софиянци – намаляването на транзакционните разходи за гражданите и бизнеса. Това струва ли ви се справедливо?

Друг сериозен проблем за ефективното разпределение на ресурси е необходимата прозрачна среда за взимане на дългосрочни решения. “Гафът на Герджиков” създаде неприятното усещане за напрежение и несигурност. Все пак задават се избори за кмет в столицата и след този случай няма да знаем какво ще хрумне на следващите овластени при вземането на такива решения. Дали от общината разбраха, че за да работи ефективно пазарът са нужни по-голяма прозрачност и сигурност? Малко вероятно.

Важно е да се разбере, че хората облагородяват градовете, а не чиновниците и техните експерти. Последните имат своите задължения към данъкоплатците и преди да ги изпълнят нямат право да се намесват с неоснователни и необмислени решения, които ще имат влияние върху всички нас.

* Статията е публикувана за първи път в Аргументи БГ на 22 март 2011 г.