Бюлетин за ниски данъци ISSN 1313 - 0544

Робин Худ и данъчната политика в борбата с бедността

Автор: Петър Ганев / 20.12.2007
Оцени тази статия:

В съвременните икономики властва разбирането, че правителството играе ролята на Робин Худ. Чрез прогресивно данъчно облагане и високи разходи, правителствата се опитват да намалят нивата на бедност. Дали обаче мисленето в стил Робин Худ „вземаме от богатите и даваме на бедните" е най-добрия начин за премахване на бедността?!

Каква роля играе правителството в борбата с бедността? В продължение на векове, този въпрос има доста прост отговор: почти никаква. В Средновековна Европа например, бедността се е възприемала като резултат от слабостите в характера на човека, като мързел или постоянното желание за употреба на алкохол. Правителството е било оставило борбата с бедността на религията и частни благотворителни организации.

Първия закон за борба с бедността, Британския закон за бедността от 1601 г., до „голяма степен отразява това виждане. Законът прави разлика между „достойни" и „не достойни" бедни. „Достойните бедни" били тези, който не могат да работят и то не по своя вина - примерно хората, който са претърпели дадена контузия или пък самотните майки с деца. „Не достойните" са били всички останали. Законът определял правителствената помощ за "достойните" на едно минимално ниво, което било много по-ниско от това, което можело да се заработи на пазара.

Подобна философия била поддържана и в САЩ до 1929 г., когато страната изпаднала в тежка и продължителна икономическа криза с много високи нива на безработица. Тогавашните политици обвинили „големият бизнес" и бурното развитие в началото на 20-те години, като основна причина за невижданата до тогава криза. Това разбиране било погрешно, но то повлияло сериозно върху правителствената политика.

Президентът на САЩ, Франклин Рузвелт (1933 - 1945), отговорил на кризата с рязко увеличение на обхвата на правителството в борбата с бедността. През годините тази намеса постоянно се увеличавала, като резултатите от воденето на тази целенасочена политика могат да бъдат обобщени с думите на президентът Роналд Рейгън (1881 - 1889) „Преди няколко години САЩ обяви война на бедността и истината е че бедността победи".

В най-общи линии има два начина за борба с бедността: 1) развитие на държавния сектор, чрез много правителствени програми и високо преразпределение на богатството или 2) развитие на частния сектор, чрез висок икономически растеж и ниско преразпределение. Разглеждайки по този начин въпроса на преден план излиза водената от правителството данъчна политика, която на практика обуславя нивата на преразпределение в една страна.

Ключовата роля на икономическия растеж в борбата с бедността е чудесно илюстрирана от икономистът Тайлор Коуен (Tyler Cowen) от George Mason University, който посочва, че ако икономика на САЩ е растяла с по един процентен пункт на година по-малко в периода 1870 - 1990 година, то САЩ през 1990 г. е нямало да бъде по-богата от Мексико също през 1990 година. Коуен също изчислява, че при растеж с 5 процентни пункта на година, са нужни 80 години за една страна да се придвижи от състояние на БВП на глава от населението в размер на 500 $, до БВП на глава от населението от 25,000 $. Тоест в рамките на един човешки живот една страна може да се превърне от крайно бедна в много развита при един постоянен висок темп на икономически растеж от 5 процентни пункта. Ако икономиката на една страна расте с един процентен пункт на година, то подобно развитие може да се наблюдава за период от 393 години. Тези данни ясно показват, че икономическия растеж е в основата на борбата с бедността. И все пак, може ли да се намери директна връзка  между водената данъчна политика и бедността?

Преди около година, доклад на Goldwater Institute "How to Win the War on Poverty: An Analysis of State Poverty Trends", изследва връзката между данъчната политика и нивата на бедност в различните щати в САЩ в периода 1990 - 2000 година.

Ето и какви са основните изводи:

  • Десетте щата с най-високи нива на правителствени разходи на човек от населението (Аляска, Калифорния, Делауеър, Хавай, Масачузетц, Ню Мексико, Ню Йорк, Род Айлънд, Вермонт, Уайоминг) регистрират ръст от средно 7,3% на общата бедност и 4,5% на бедността сред децата;
  • Десетте щата с най-ниски правителствени разходи на човек от населението (Аризона, Колорадо, Флорида, Джорджия, Мисури, Небраска, Невада, Южна Дакота, Тенеси, Тексас) регистрират спад от средно 11,2% на общата бедност и 12,2% на бедността сред децата;
  • Различните данъчни политики водят и до различни резултати в два щата (Калифорния и Аризона), който разменят местата си: За въпросните 10 години, Калифорния се изкачва от 21-о до 7-о място в класация за щат с най-високо ниво на данъчна тежест (първо място е за щата с най-високи данъци), което води до покачване в нивото на бедност от 12.5% до 14.2% (процент на хората живеещи под линията на бедността). В същото време, Аризона провежда политика на намаление на данъците и изпада в класация за данъчна тежест от 5-о до 25-о място, което води до спад в нивото на бедност от 15.7% до 13.9%.

Резкия спад на бедността във въпросните десет щата с ниски нива на правителствена намеса в икономиката може да бъде обяснен с простата хипотеза: ниските данъци и ниските правителствени разходи водят до висок икономически растеж, който преборва бедността. Тази хипотеза се поддържа и от данните за ръстът на реалния доход на човек от населението в отделните щати в САЩ. За периода 1990 - 2000 г., средния ръст на реалните доходи на хората в 10-те щата с най-високи правителствени разходи е средно 3.2%, докато ръстът в 10-те щата с най-ниски правителствени разходи е средно 14,1%, тоест чувствително по-висок.