Човекът срещу митницата

През последните седмици митниците са постоянно в центъра на обществения интерес. Скандалът с подслушванията постави фокуса върху тях на ниво политически натиск, проверки и назначения, но за обикновения клиент на митниците това не променя много.

Сблъсъкът на обикновените хора с митницата е легендарно преживяване, като най-известният случай си остава този на Еленко Еленков – „Евала бе, митница”. Разказът на Еленко отпреди година привлече сериозно внимание – на практика това е най-четената статия (над 140 хил. прочитания) в електронното издание на в-к Дневник. Тогава бе обещана промяна, но проблемите като че ли нямат край.

Преди да се впуснем в поредната история от типа „човекът срещу митницата” е хубаво да припомним досегашният опит (през моя поглед) в хронологичен ред:

Това са само част статиите по темата. В тези линкове има доста препратки към подобни истории и анализи, както и обещания на бюрократите. По форумите темата също е хит и може да се намери много информация – в това число датираща много по-рано от статията ми от края на 2007 г. Така или иначе, ето че сме 2011 и темата пак ме намери…

 

В началото на 2011, година след Еленко, на мен също ми предстоеше посещение на митницата за пратка от САЩ – Kindle и съответната калъфка. Разбира се, първо пристигна калъфката, докато на самия Kindle му трябваха поне още 2 седмици. Това означаваше две отделни посещения на митница „Аерогара” – за калъфа и за устройството. Така, на 4 януари сутринта се запътих към митниците да си взема калъфа.

 

Пояснение: Централен вход на митница „Аерогара София”; в ляво е офиса на фирмата с декларациите (има такава и от другата страна)

 

Там започнахме с т. нар. EORI номер – казано простичко, бюрократите в ЕС решили, че ако си купуваш неща извън ЕС, то те (бюрократите) трябва да те номерират. Не че си нямаш имена, ЕГН и номер на лична карта, но все пак да си получиш и едно европейско номерче. Тъй като аз нямах такова, трябваше да си изкарам на момента – веднага ми подадоха бланка за т. нар. еднократен EORI номер. За постоянния се чакало и това било измислено за такива като мен.

Докато попълвах формуляра, който е изцяло замислен за юридически лица и въобще няма подходящи полета за физически лица, служителят на митницата ми се усмихна доволно – осъзнавайки, че всичко това е за калъфката – той се бе досетил, че предстои и ново посещение за устройството. При следващото посещение обаче еднократният EORI номер вече не важи. Нещо повече, не мога да си извадя втори еднократен, затова трябва в промеждутъка от 2 седмици да си извадя постоянен такъв. Последва кратък спор на тема „Аз гражданин на Брюксел ли съм или на България?”, който завърши с мълниеносно цитиране на всякакви регламенти. След репликата – „да не останете без Kindle накрая” – реших да се придържам към процедурата. Към историята за постоянния EORI номер и електронния подпис ще се върнем после – нека засега останем на територията на митницата.

 

Салонът на митниците е разположен перфектно – четвъртито помещение, от ляво са гишетата на митницата, от дясно са тези на банката, а по средата е пространство за чакане и социални контакти. Както се вижда от снимката по-долу, тази перспектива дава възможност за сравнение на реалностите в публичния и частния сектор. Гишетата в ляво са с пуснати щори и не е много лесно да се види какво се случва. От другата страна, имаме вдигнати щори и осветление, което дава пълна яснота за действията на касиерите. Ето го примерът за прозрачност и за липсата на такава.

 

Пояснение: Салонът на митница „Аерогара София”; в ляво са митнически гишета, а в дясно на банката

 

Щорите обаче не са единствената отличителна черта. Като друга закачка можем да отбележим наличието на химикалки отдясно и тоталната липса на такива отляво. Всъщност, аз си поисках химикалка за попълване на документ, но от гишето на митницата с доволна усмивка ми казаха, че не може. Осъзнавайки за пореден път колко съм неподготвен за посещение в митниците, се насочих към банката и се възползвах от техните химикалки.

Дотук със закачливите разлики, но има и по-сериозни такива – по отношение на работата от ляво и тази от дясно. При банката е ясно – касиерът стои и не може току-така да напуска работното си място, било то за цигара, кафе или раздумка. При банката взаимодействието клиент-служител става само през стъклото на гишето, няма неформални разговори – служителят не излиза да си похортува с клиентите в салона, както и клиентите не влизат да си побъбрят при служителя. Последното е крайно невероятно при касиери в банка.

Какво обаче се случва отсреща при бюрокрацията? Кафето и цигарите са на почит. Служители постоянно движат напред назад и обикновено на входа (леко вътре на топло) се прави кратка кафе пауза – не че се стои само там и не се работи, напротив, работа има, но кратки кафе/фас паузи също си има. Колкото до взаимодействието с клиентите, то правилата пак са гъвкави. Разговорът на клиент със служител на митницата в салона е често срещано явление. Всъщност, когато моята документация беше в завършен вид, служителят на когото давам всичко за одобрение беше именно на такава кафе/фас пауза. Това не попречи да продължим с административната услуга – документите ми бяха приети в неформална среда, така както си пушеше до входа. Човекът си беше любезен и на практика си свърши работата, но липсата на ред е факт.

Неформалното поведение се случваше не само в салона, но и вътре при самите гишета – доста хора минаха през вратата с надпис „Забранено влизането за външни лица” (снимката по долу). Трудно е да се каже, кой беше служител и кой не, но възможността всички да са били служители на митницата не е много голяма. Още повече, че в един момент там влезе и човек с яке на една от известните куриерски компании. Ако е бил от куриерската компания, то мястото му едва ли е зад тази врата, ако пък е служител на митницата, то подобно яке не е много удачен избор.

 

Пояснение: между митническите гишета се намира тази врата с надпис „Забранено влизането за външни лица” – забелязва се сериозен трафик на „външни” лица

 

В общи линии на митниците има два типа хора – такива, които имат опит и са наясно как се случват нещата и други случайни, които идват веднъж в годината (или дори за пръв път) и се шокират от действителността. Тези, вторите, често вдигат и скандали, но насреща започва цитиране на регламенти и нещата бързо утихват.

 

Попълването на митническа декларация е съществена част от процедурата на митницата. Тя се извършва от частни компании, намиращи се в близост до входа на митницата. Цената е 18 лева! Това са 18 лева, които давам, за да ми попълнят митническата декларация и да си взема калъфката. Ето краткия, но съдържателен разговор след заплащането на 18-те лева:

Аз: „Добре де, аз сега защо ви ги дадох тези 18 лева?”

Служител: „Защото сме частна фирма” (с усмивка)

Аз: „Това е ясно, но каква точно услуга ми извършихте?”

Служител: „Попълнихме декларацията, изчислихме ДДС-то и ви дадохме дискетата”

АЗ: „Добре, чисто хипотетично, ако бях дошъл супер подготвен – хартия, химикалки, калкулатор, лаптоп (с някакво устройство за дискети), принтер и т.н. – можех ли да мина без вас?”

Служител: „Не, защото нямате програмата” (пак усмивка)

 

И така, бюрокрацията ме е оставила без шанс и дава работа на няколко фирми – не че не е удобно, но все пак може да искам да си спестя 18-те лева. После стана ясно, че големите компании си я имат тази програма и се оправят сами, но за такива като мен (еднократни посетители) това не е вариант. Нищо, поне ме обнадеждиха: „Този Kindle ще ви излезе златен!

Интересно, че навсякъде знаеха за какво става дума. И от бюрокрацията и от фирмите навън ми бе казано, че масово физическите лица попадат в митницата именно заради Kindle. Сравнително скъпо устройство за четене, масово поръчвано в България – това поне е хубава новина.

Така общо взето приключи случката с калъфката – допълнителните такси бяха 18 лева за декларацията и 2 лева банкова такса. Това са 20 лева, които са задължителни, а можеше да не са.

 

Стигаме до постоянният EORI номер. Този номер се издава по постоянен адрес, тоест ако по лична карта не си от София, това че се намираш на митница „Аерогара София” не ти помага въобще. В моя случай, това означаваше ходене до Хасково – първо за подаване на заявлението, а после и за получаване на номера. Безспорно безумно, но все пак съществува и спасителен вариант – по електронен път.

Реших, че това е добър повод да си извадя електронен подпис и да се възползвам от електронните услуги на митниците. Няколко дена по-късно, след борба с различни сертификати, нещата се случиха и си попълних заявлението за постоянен EORI номер, което макар и електронно, пак бе насочено към хасковската митница. Бях вече проверил, че срокът за издаване е 5 работни дни.

След 2-3 дни не се бе случило нищо и реших да се обадя в хасковската митница. Първият служител не знаеше за какво става дума, но за сметка на това ме прехвърли към друга служителка, която е наясно. Още докато бяхме на телефона, заявлението ми бе намерено в тяхната програма и за секунди обработено – вече имах постоянен EORI  номер. Служителката ми го продиктува и си каза най-сърдечно, че „това не е кой знае какъв документ, просто един номер”. Все пак, малко по-късно ми бе изпратен и самият документ – заявлението с номера най-отгоре.

Интересното е, че без да знам какво представлява този документ, аз вече бях изпратил официално запитване до Агенция „Митници” (на e-mail за въпроси около EORI номерата) за това какъв е срокът за получаване и трябва ли да нося оригиналния документ – ако има някакви подписи и печати и т.н. Отговорът дойде след като си получих номера, но все пак заслужаваше внимание:

„…Получаването на Еори номер, независимо дали е по електронен път или на място, става в рамките на 5 работни дни…”

”…Оригинален документ не Ви е необходим, освен, ако колегите от митницата не го изискват…”

Не е необходим, но може да го искат – безумно! Знаейки вече за какво става дума аз отговорих и поставих следните въпроси: „Защо в рамките на 5 дни, като аз знам че става за секунди?” и „Как така, след като не ми е необходим оригинален документ, е вмъкнато изречението „освен, ако колегите от митницата не го изискват

Ето го пълният отговор на тези въпроси: „Вмъкнала съм това изречение, защото е имало случаи, в които поради някаква причина или проблем се изисква да се докаже, че този Еори номер е издаден в съответната митница. Тогава е необходимо да разполагате с тази бланка с подпис и печат от митническото учреждение. Относно срока, това е максималният срок за издаване на Еори номер, може да стане за 5 минути, може и за 5 дни, в зависимост от това кога колегите ще имат възможност да обработят регистрацията.”

 

Ето, че няколко дни по-късно се отправих към митницата за самия Kindle. Това посещение, чисто времево, си беше успех – за два часа и половина от „Попа” до митницата на аерогарата, там всички процедури, после до куриера и обратно на „Попа”. На самата митница обстановката бе същата – случайни (разбирай физически лица, които попадат там за пръв път) се лутат и вдигат скандали, както и хора, които са наясно (често освобождават пратки) и някак си нещата при тях се случват по-бързо. Влизането и излизането през „забранената” врата е постоянно – интересно, че на никой от „случайните” не му се налага да влиза там.

Картината се допълни от служителката на частната фирма (занимаваща се с попълване на декларацията, дискетата и т.н.), която ми предложи допълнителна услуга – нещата да се случат по-бързо. Казано на кратко, като платиш всичко и подадеш декларацията има чакане. При мен в случая бе 1 час – нищо не се случва, чакаш да ти ударят печат и да си ходиш. Та тази служителка ми подхвърли, че този един час може и да не го чакам. Аз я попитах как ще стане, тоест с какво тя ще допринесе (и ще заслужи някакво плащане), за да се забърза процеса? Ясен отговор не последва, но стана ясно, че забързването е по-скоро в сферата на „ние се знаем”, отколкото да е някаква официална митническа процедура. За жалост, така и не разбрах колко би била таксата за това удоволствие – в случая да се спести този един час.

 

Накратко, получих своя Kindle – изгубих някакви пари и време, но за сметка на това бях номериран. Може и да живеем в глобален свят и да си говорим свободно с хора от всяко кътче на планетата, но митниците ни връщат в родната действителност. Абсурдно е тези неща да се случват! Единствената нормална процедура е като някой си поръча Kindle, той просто да пристигне на посочения адрес. Начисляването на ДДС, че дори и номерирането на хората, нямат никакво отношение към принудително ходене до митниците. Що за произвол? Някой (пък било то и на другия край на света) измайсторил нещо, аз си го купувам и хайде сега на хорото в митницата. Обяснението е едно – бюрокрацията не може да свикне с мисълта, че обикновеният човек по някакъв начин се е възползвал от свободата си. Що за свободия да си поръчваш ей така от САЩ? Не, трябва да идеш до бюрократите, да чакаш, да се скараш, да те номерират, да ти вземат такси, цялата държава да разбере какво си купуваш, да ти цитират регламенти и въобще да бъдеш във властта им, па макар и за кратко…


Свързани публикации.