Изборът на реформи в рамките на Европейския съюз

По повод нова година и формалното членство в ЕС в общественото мнение господстваха две настроения. 

Едното бе това на рационално мислещите потребители и граждани, които купуваха „за всеки случай" стоки с по-нисък акциз и сключваха сделки с недвижими, за да избегнат по-високите разходи по тях (заради новите данъчни оценки).  Това бе изтълкувано от пресата като „скок на цените", „потребителски бум в изблик на отчаяние" и ексхатологично „купуване като за последно".  Дори и да са в някаква степен верни, тези тълкувания не споменаваха важното обстоятелство, че очевидно интензивността на пред-новогодишното потребление е свидетелство за нараснало благосъстояние.

Второто, донякъде противоположно тълкуване, бе това на интелектуално настроените наблюдатели.  Те се опитваха да убедят публиката в очевидното, т.е. в това, че е постигната една от целите на „прехода", че влизането в ЕС е половинчато, че вече е налице доказателство за стабилност на демокрацията у нас и т.н.  Това настроение съвпадна с изявленията на официалните лица.

И в двете настроения има една обща липса.  Това е осъзнаването на обстоятелството, че няма кой знае какво ново начало, което да е различно от дневния ред отпреди формалното членство в ЕС.  Постоянството и непрекъснатостта на процесите на реформи, които да позволят на гражданите и фирмите да живеят по-добре, изглеждат подценени.  И затова са заплашени.

„ЕС" като колективно подсъзнателно

Всъщност встъпването в ЕС не е било въпрос на някакъв особен избор.  През 1989 и 1990 г. идеята на реформаторите от тогавашната опозиция беше да върнат страната към някаква нормалност.  Затова те и не обещаваха нищо особено – политически плурализъм, равенство пред закона и защита на правата и собствеността, пазарна икономика и пр.  След време се разбра, че тогавашната „позиция" – БКП/БСП и приятели имат малко по-други идеи.  Общият им знаменател бе желанието да се задържи влиянието им върху стопанския и обществен живот.  Това не е упрек.  Те имаха такова влияние и бе естествено да се стараят да го запазят.  Ако някой не е съгласен, нека си спомни, че всъщност обществото, отделните граждани са онези, от които е зависело осъществяването на това желание.

Към днешна дата е ясно, че целите и на двете групи по някакъв начин се осъществиха.  България е всичко онова, което присъстваше в обещания дневен ред на реформите на СДС, но е управлявана от БСП и приятели.  Заслуга за това имат и политическите водачи, и избирателите.  Членството в НАТО и ЕС са един вид допълнение към първоначалния замисъл.

То бе желано от съревноваващите се политически партии, защото хем бе послание, че на страната ще се случи нещо хубаво, хем даваше възможност много да не се мисли, а само да се следва въпросното „аки".  То бе желано и от избирателите, защото – както навсякъде в нова Европа – „ЕС" затваря страницата на миналото, защитава от местни политически експерименти и придава самочувствие.  Ако не инак, поне като надежда. 

В съчетанието на тези очаквания „ЕС" бе представян ту като обетована земя, ту като дойна крава, а прилагателното „европейски" навлезе в речта с най-причудливи и често безсмислени словосъчетания.

Тривиално е, но трябва да се подчертае, че членството в ЕС във формата, в която започва да се осъществява, е плод на множество избори, които гражданите правеха в продължение на години.  Онова, което се получи, в крайна сметка не съответства в подробности на отделните очаквания.

Избори, политически и икономически

Развитието не е просто повече доход на човек от населението.  То е разширяване на възможностите за избор на отделния човек, от който възникват и по-високите доходи.

Не става дума само за политически избори.

Някой беше казал, че тези избори са търговия с неща, които тепърва ще бъдат откраднати.  Става дума са средства на данъкоплатците, които ще бъдат използвани за осъществяване на някакви обещания.  Тайната на успеха на идеята за членство в ЕС е донякъде в обстоятелството, че брюкселските субсидии позволяват това да се прави по не особено фрапантен начин, макар да е очевидно, че гражданите и фирмите на присъединяващата се страна вземат от данъкоплатците на вече членуващите страни.  Затова, като правило, „членството в" е по-желано от „разширяването на" съюза.

Политическите избори са от типа „или-или".  „За" или „против" членство в ЕС, неговата проекто-„конституция" в България избори и допитвания до избирателите нямаше.  Членството се случи стихийно.

Икономическите избори никога не са „или-или", за всичко или нищо, те са винаги за малко повече от едно или за малко по-малко от друго.  Обстоятелството, че страната е член на ЕС е плод точно на такива натрупвания. 

От 1 януари насам няма „смяна на системата".  Българската икономика е почти изцяло интегрирана с тази на ЕС, поне от 1999 г. насам.  Нейните делови цикли, ако се проследяват например през динамиката промишленото производство, са почти идеално успоредни на тези на страните членки.  Разликата е, че ръстът е по-постоянен и 2,5-3 пъти по-бърз.  Обстоятелството, че България е адрес за чуждестранни инвестиции (средно 9-10% от БВП на година), означава както одобрение на възможностите за търговия и развитие, така и показател, че българските граждани и фирми могат да си позволят да работят и купуват произведеното с чужди спестявания.

От гледище на формалното членство в ЕС днес важен е най-вече политическият избор на 1997 г.  Той направи възможно въвеждането на валутния съвет и положителните стопански развития след това. 

Останалото е плод на сравнително малкото усилия за превод на европейско законодателство и на всекидневния избор на българските граждани да:

• – купуват стоки, които не задължително са произведени в България;
• – да работят, почиват и се учат сравнително често „там", а не само „тук";
• – да учат по този повод и чужди езици, и да усвояват знания и умения, които са конвертируеми;
• – да работят за чуждестранни капиталисти „тук";
• – да продават свои произведения и недвижими имоти на чуждестранни граждани.

Основният принос на правителството в тези процеси е, че не пречи – поне не дотолкова, че да ги прави невъзможни.

По-нататъшните реформи

Такъв трябва да бъде и смисълът на реформите от тук нататък.

В рамките на ЕС съществува относително широк спектър за политически избори.  Всяка страна членка може да избере да почина на различни предишни членки.  Например този на Ирландия, на балтийските страни, Словакия или Люксембург, или този на страните с високи данъци и силна държавна намеса в работата на гражданите и фирмите.

В рамките на съюза съществуват възможности и за данъчно съревнование, и за приватизация на социалното и здравното осигуряване, на образованието и за частно предлагане на публични услуги.  Българските политици засега нямат намерения да участват в такова съревнование.  Това ще бъде за сметка на по-силното изземване на доход на фирми и граждани.  Това ще продължава да кара тези граждани и фирми да търсят възможности за осъществяване на потенциала си някъде другаде.

Несъмненият печеливш от присъединяването на България към ЕС е българската бюрокрация.  Съюзът не е никакво спасение от нея, а по-скоро обратното – непрекъснато поддържаше и ще продължава да поддържа нейната закостенялост.

Един пример.  В България обичат да се позовават на „европейския опит" в областта на регулирането на живота и стопанството.  Комисията на ЕС през 2003 г. е провела анализ 50 свои проектодокумента „от особена важност".  През март 2005 г. тя обявява, че по-доброто управление и регулиране е равно на повече стопански растеж и повече работни места и предвижда прегледа на над 900 документа.  Тази работа почти не е започнала.  През април 2006 г. Британската търговска палата стига до извода, че през 2004 и 2005 година само 0,5% от актовеве  на ЕС са били подложени на анализ въздействието във Великобритания и че само 0,2% от тях са били анализирани на равнището на ЕС.  Освен това платата констатира, че повечето от анализите са публикувани след приемането на актовете, че много от тях поради това са безсмислени и по начало са от много лошо качество.  (Трябва да се посочи, че след публикуването на този анализ, правителството на Великобритания разработи с помощта на бизнеса програма за намаляването на квази-данъчните тежести с 2 милиарда паунда – с ¼ повече от онова, за което настоява бизнеса.)

Когато правителството на дадена страна се стреми да бъде „добър" член на ЕС като преписва онова, което прави Брюксел, то всъщност влиза в коалиция с администрацията на ЕС, а много често това е в разрез с интересите на гражданите и фирмите от самата страна.

Точно такава е традицията в България.  Това означава, че, за да се промени нещо тук, първо ще трябва да се реформира Европейския съюз.  Тази задача е почти невъзможна.