Ефектът от синдикатите

В България, както и в много други европейски страни, е широко разпространено схващането, че синдикатите могат и трябва да повишават заплатите на работещите. Друго разбиране е, че работодателите или държавата, когато тя е работодател за наетите в образованието, здравеопазването и другите доминирани от нея публични сектори, са длъжни по някаква причина да плащат по-високи заплати на наетите, просто защото така е справедливо. Така ли е наистина?

Заплащането на труда се определя от производителността на труда. Ако има работещи, които са склонни да работят за по-малко пари, отколкото производителността им предполага, то проблемът е най-вероятно в липсата на свободен избор и конкуренция. Ако обаче производителността на труда е просто на ниско ниво (липса на квалификация и знания, опит и т.н.) няма как логично да се очакват високи заплати.

В България и двете положения съществуват в образованието – има учители, които „произвеждат" качествено образование, но не са заплатени добре. Те или напускат системата или имат допълнителни доходи от частни уроци и в общия случай не са сред подкрепящите протестите. Другата група учители „произвеждат" някакво образование, което е далеч от желаното от родителите. Те са против реформаторски идеи като въвеждане на диференцирано заплащане и подкрепят протестите на синдикатите за повишаване на заплатите. В тази обстановка задължително присъства и държавата като субекта, от който се искат повече пари. Тъй като тези пари са събраните данъци, то индиректно синдикатите искат по-високи заплати от всички нас.

Синдикатите в България

Точни данни за членовете на синдикатите в страната няма. Не сме и очаквали и друго, защото ако се знаеше истината едва ли силата им би била толкова голяма. Според различни източници, синдикалните членове са по-малко от 10% от общо работещите. В общия случай, членовете са от секторите, които са най-малко реформирани и държавата все още има доминираща роля – здравеопазване, образование, ж.п. транспорт и др. Може би трябва да се запитаме дали няма пряка връзка между засиленото влияние на синдикатите в тези сектори и лошото качество на услугите, които предоставят, както и ниските заплати на работещите в тях.

От друга страна, много важно е да се изследват ефектите от синдикалните действия върху всички работещи в страната и справедливо ли е с представителност от по-малко от 10% да влияят на значителна част от наетите индиректно в икономиката.

Властта на синдикатите да натискат за по-високи заплати на членовете си, тоест по-високи отколкото ако синдикатът не съществуваше, се основава на способността им да предотвратяват навлизането на нови играчи на пазара/сектора или нови работници, които са склонни да работят при други условия. Това означава, че принципно синдикатите ще са винаги против такива реформи, които ще повишат производителността на труда на своите членове и ще увеличат конкуренцията между тях, защото така и заплащането ще нарасне, но не заради протестите и силата на синдиката.

Учителските синдикати

Най-общо ефектите от евентуалното увеличаване на заплатите на учителите са:

• 1) Нарастване на разходите за образование за бюджета – за съжаление повече пари въобще не е задължително да означава по-качествено образование. Протестите в момента дори не споменават думата качество в целия дебат. Е, как тогава ние гражданите да преценим дали си струва да се подкрепят протестите?!
• 2) Ясен сигнал, че и други сектори могат да поискат подобно увеличение – най-вероятно при успех на учителите и другите държавно доминирани сектори ще последват примера, а ще плащаме всички ние и то двойно – един път за нарасналите разходи за заплати на стачкуващите работещи и втори път за услугите, които предлагат те, но осигурени от частния сектор – частни уроци, преглед при частен лекар, използване на частна компания за превоз и т.н.
• 3) Липса на всякакви стимули за реформа – щом може по този начин да се вдигат заплатите защо да се използва по-трудният – оптимизиране на броя на учебните заведения, критерии за оценка на учителите и т.н. Разбираемо е, че синдикатите не могат да излязат с искания за съкращаване на работещите за да е възможно повишаване на заплатите на най-добрите, които ще останат, но е напълно нелогично да са против други принципни реформи.
• 4) Отлагане на реформи в други сектори – за да се покрият повишените разходи за образование ще се наложи или да се задържи данъчното бреме на сегашното си ниво, или нови източници на приходи да бъдат намерени. И двата сценария не са добър вариант както за учителите, така и за всички останали граждани в България.

Основният проблем в логиката на синдикатите е, че според тях има фиксиран обем от работа, която трябва да се свърши и тя трябва да се разпредели на колкото се може повече хора за да няма безработица, тези хора да бъдат заплатени справедливо (каквото и да означава това), работното време трябва да е оптимално и т.н. Това допускане е тотално погрешно, защото няма лимит на работата, която може да се свърши в една икономика – работата създава работа

За да бъдем обективни ще признаем, че синдикатите в определен период от съществуването си са изиграли някаква положителна роля като например са настоявали за здравословни условия на труд (много по-различни от сегашните обаче), превантивни мерки срещу инциденти на работното място и др. подобни, но отрицателните ефекти от действията им в последното десетилетие са неизмеримо по-големи от ползите. Затова е редно да се запитаме искаме ли въобще синдикатите да ни представляват и ако да – какво сме склонни да жертваме. За съжаление, жертвите към момента се изразяват в пропуснати реформи и пропуснати по-високи доходи.

* Статията е публикувана за пръв път във вестник Класа на 20 септември 2007 година