Защо държавен вестник трябва да е в Интернет?

Независимо от формата на управление, която се е наложила – монархия, парламентарна, президентска или полупрезидентска република и др. – задължителна предпоставка за нормалното протичане на стопанския живот и поддържане на обществения ред, е наличието на инструментариум, чрез които волята на законодателите, изпълнителната и съдебната власт достига до гражданите. Колкото по- достъпна и по-добре разпространявана е тази информация, съответно, колкото по- ниски са разходите за нейното придобиване, може да се говори за толкова по-голяма прозрачност и “гражданственост” при взимането на решения.

Всички цивилизовани държави с демократично управление днес (а и някои с не толкова демократично) са създали и поддържат такава комуникационна връзка между тези, които определят правилата и тези, които трябва да ги спазват. Най-основната част от нея представляват официални държавни издания, близки, както в съдържателно отношение, така и по наименование: Белгийски държавен вестник (Белгия), Списък със закони (Чехия), Федерален вестник на законите (Германия), Официален бюлетин на държавата (Испания), Официален вестник на Република Италия (Италия), Кипърски държавен вестник (Кипър), Държавен вестник (Холандия), Правно-информационна система – федерален вестник на законите (Австрия) и др.

В България тази най-важна част от връзката правителство, парламент от една страна и физически и юридически лица от друга, се изпълнява от “Държавен вестник”, нормативно установено в Закона за “Държавен вестник” (ЗДВ)[i]. ДВ материализира волята на управляващите, представя следваната политика, която намира израз в приемане на нови, допълване и / или изменение на вече съществуващи нормативни актове.

В официалния раздел на ДВ подлежат на обнародване актове, приети с национален референдум, Конституцията, кодекси, закони, решения, декларации и обръщения на Великото и Обикновеното Народно събрание, редица постановления и правилници, както и указите на президента на републиката. В своята съвкупност всички те определят правила, които гражданите и фирмите трябва да спазват.

Освен това ДВ е мястото (неофициален раздел), където се официализират редица отношения между юридически, а понякога и между физически лица – призовки на съдилища, обявяване на конкурси, обявления и съобщения на министерства, други ведомства на бюджетна издръжка, общини и техни органи, покани на ликвидатори и синдици, други обявления, съдебни решения, съобщения, покани и известия.

Ако се сумира казаното до тук, трябва да се направи логичното заключение, че много голяма група от хора и фирми са заинтересовани от познаване на публикуваната в ДВ информацията, доколкото, тъй като той е официалното издание на Република България, тази информация е юридически валидна. Този интерес, или по-скоро необходимост, възниква основно по две линии:

• Възможност за придобиване / упражняване на права, които могат да се осъществят чрез посредничеството на ДВ

• Запознаване с нови, изменение на съществуващи или отпадане на определени Задължения За да осъществяват правата и да знаят задълженията си, съответно настъпването на промени в тях, гражданите и фирмите трябва в някаква степен да бъдат запознати, да имат достъп до “Държавен вестник”. Добиването на необходимата информация може да се осъществи основно по три начина: ползване на консултант (например адвокат), договор с някоя правно-информационна система, предоставяща съдържанието на ДВ или “от първа ръка”, т.е. директен абонамент в електронен вариант или на хартиен носител.

Първите два източника могат да бъдат използвани срещу заплащането на съответната цена, но доколкото те нямат официален статут, евентуална грешка (пропуск на дума, параграф, ненавременна актуализация на нормативен акт) означава вероятните последствия да бъдат понесени от субекта, ползващ услугите им.

Третият вариант – абонамент за получаване на ДВ – е най-добрата възможност от гледна точка на актуалност и достоверност на информацията, доколкото това, което е публикувано на официалните страници има обвързващ характер. Проблемът е, че точно този най-удачен вариант има и най-високата цена. За 2006 г., съгласно Заповед No 550- 05-16 на председателя на Народното събрание, цените за абонамент за “Държавен вестник” за една година са 78 лв. на хартия и 6 010 лв. на магнитен носител или по електронната поща. Много е странно защо цената на ДВ в електронен вариант е над 77 пъти по-висока от тази на хартиен носител, след като от една страна информацията е първоначално в електронен вид и след това се разпечатва на хартия. От друга страна изпращането в дигитален вид (например по електронната поща) е много по-бързо и не изисква почти никакви дистрибуционни разходи.

Към момента, в България функционират около 300 000[ii] активни (регистрирани и плащат данъци) стопански и нестопански организации, които в по-голяма или по-малка степен се интересуват от обявленията в “Държавен вестни”. Чисто математически, ако те искат да получават информацията “от първа ръка”, т.е. да знаят какви са правилата, как се променят и възникват ли за тях нови задължения или не, и искат да получават това в електронен вариант, тъй като е многократно по-удобно и компактно, трябва общо да заплащат всяка година над 1,8 млрд. лв., което се равнява на над 4 % от БВП.

Преизчислено, това са по 16,5 лв. всеки ден, които трябва да се заплащат от всяка от тези 300 000 организации и то само, за да са наясно какви са правата и задълженията им спрямо държавата.

За хартиения вариант общата сума е 23,4 милиона лева (малко над 100 броя / годишно, в които се включват и извънредните издания).

За отделната стопанска или нестопанска организация това са значителни разходи, поради, което само много малка част от тях си позволяват да ги извършат. Получаването на електронен вариант на ДВ за една година се равнява на почти 18 средномесечни работни заплати[iii] или на 1,5 заплати всеки месец.

Разбира се, всички цифри са предположения, мисловен експеримент, който описва какво би харчила “идеалната” фирма, която иска да осъществява своите права и задължения, според това, както те са нормирани.

Как е в други страни?

В Европейския съюз аналогът на българския държавен вестник се издава от Канцеларията за официална документация, публикува се на Интернет страницата на съюза и достъпът е разбира се безплатен. Няма нормативни актове, които да не могат да се прочетат. Юридическата значимост на електронното издание е пълна, може да се провери от всяка точка на света (при наличие на Интернет) и не се изискват над 3 000 евро за един абонамент, както е у нас.

В Швеция тази отговорност е поета от Министерството на правосъдието, осигурен е пълен и безплатен достъп през Интернет.

В Австрия и Унгария това извършва частна компания, в която правителството има дял – пълен и безплатен достъп през Интернет.

В Чехия, Естония и Ирландия публикуването на официалното издание е в компетенции на държавни ведомства – пълен и безплатен достъп през Интернет.

В Латвия ситуацията е същата – достъпът е безплатен и свободен. Списъкът може да бъде продължен.

Въпреки различията по отношение на издаващата и носеща отговорността институция, за всички посочени (а и много други) страни е характерно, че гарантират безплатен и пълен достъп през Интернет. В много случаи официалните издания не се печатат на хартия (тъй като е много по скъпо, а и няма нужда) или се правят само няколко бройки.

Например в Белгия, от всеки брой на официалния държавен вестник съществуват по пет копия – за Министерството на правосъдието, националния архив, националната библиотека, за микрофилмиране и още едно.

Въпросът, дали да се плаща или не и какъв да бъде достъпът до държавните издания, както за всички страни, така и за България е строго принципен.

Законодателната власт и правителството изработват правила и критерии, и контролират тяхното спазване от гражданите и фирмите. От своя страна, същите тези граждани и фирми плащат данъци и така, с дял от дохода си финансират дейностите на държавните институции, част от които са изработването на тези правила. Т.е. хората, поради необходимостта от наличието на обществен ред и разпоредби, които да го крепят, плащат за това. Следователно не е логично да трябва да плащат и за получаване на информация (разпоредби), чието изработване те самите са финансирали.

Създаването на безплатен и достъпен електронен “Държавен вестник” не е единствено коректност от страна на държавата по отношение на гражданите, стопанските и нестопанските организации, а също така постигане на по-добра функционалност в оперативно отношение – разлистване посредством възможностите на хипертекст технологията (линкове), избор на раздел и др.

От друга страна това неминуемо ще намали и разходите по подготовка и разпространение, тъй като трудностите, свързани с отпечатването и времето необходимо за това няма да съществуват.

[i]  Чл. 1, ал. 1 от ЗДВ – “Държавен вестник” е официално издание на Република България

[ii] Национален статистически институт

[iii] Използвани да данни за средната месечна работна заплата на наетите по трудово

правоотношение за четвъртото тримесечие на 2005 г., вкл. годишни премии, НСИ