Регулация без да се мисли*

Ако знаехте, че „преди няколко седмици, федералното правителство (на САЩ) трябваше да задели няколко стотици милиарда долара за да гарантира авоарите на Ситигруп, въпреки че инспектори от Бюрото по контрол на валутата са били в банката на пълно работно време с години, надзиравайки операциите на тази гигантска институция, под широките права дадени от Закона за Застраховане на Федерални Депозити и Подобряване на Корпорациите от 1991 г". – какво бихте си помислили за ефективността на банковото регулиране в Америка?

Горният цитат идва от дълбокото и важно изследване „Неразумна регулация" на Питър Уолисън, бивш главен съветник на държавната хазна в САЩ и настоящ сътрудник в Института за Американска инициатива. Г-н Уолисън предупреждаваше с години – в книги и статии – че Фани Мей и Фреди Мак се отправят към катастрофа, и сега говори за необмислените предложения да се увеличи регулацията на финансовия сектор, идващи едновременно от политици и от хора, които би трябвало да са по-компетентни.

Плашещото е, че много от същите интелектуално провалени и финансово корумпирани политици – напр. конгресменът Барни Франк и сенаторът Крис Дод – чиито действия директно помогнаха за идването на сегашната криза, сега бяха поставени да командват кокошкарника и са натоварени да „правят реформи". Вместо да приемат, че техните по-ранни лошо обмислени „реформи" причиниха много от сегашните проблеми, те и т.нар. „Група на 30-те" финансови експерти защитават разширяването на унищожителното банково регулиране до здрави части на финансовата индустрия.

Тези, които са неспособни да мислят отвъд последиците на техните действия (като пияни тийнейджъри с ключове за кола) е по-вероятно да влошат нещата вместо да ги подобрят, което характеризира прекалено много от Вашингтонския елит – във Федералния резерв, Хазната, Комисията по ценните книжа и фондовите борси и най-вече Конгреса. Те бяха тези, които създадоха, а след това и не успяха да надзирават и да снабдят с адекватни капиталови изисквания Фреди Мак и Фани Мей. Членове на Конгреса бяха тези, които без да мислят за последствията на техния Закон за обществена реинвестиция накараха банките да дават заеми на неквалифицирани купувачи. Те бяха тези, които създадоха закона с лоша слава Сарбейнс-Оксли, лошо обмислен отговор на скандалът Енрон. Този закон увеличи страхотно счетоводните разходи на бизнесите, разрушавайки стотици хиляди работни места в процеса, застави компаниите да станат публични и пренасочи към Лондон пазара на важни първични публични предлагания.

Миналата седмица Камарата на представителите прокара закон за „стимулиране", който всъщност ще забави възстановяването и връщането на работни места. В закона има протекционистка клауза „купете американското", която умните и компетентни хора разбират, че ще увеличи разходите и ще премахне още повече работни места, отколкото ще създаде, и ще предразположи за разрушителен отговор на чужди конкуренти. В тяхното необмислено гласуване на този закон, мнозинството на демократите в Конгреса пренебрегна уроците от Голямата депресия с унищожителното мито Смуут-Хооли, стотици години икономическа история и добра икономическа теория.

Определени членове на Конгреса атакуваха чужди страни с по-ниски данъци и предложиха да накажат американски компании, които ползват подобни страни за да останат конкурентни международно.

Тези членове на Конгреса показаха себе си като неспособни да мислят отвъд крайните последствия на техните предложения, които включват: да направят американските бизнеси по-малко способни да се конкурират с чужди конкуренти с по-ниски данъчни тежести, да намалят ръста на заетостта едновременно в САЩ и по света като увеличават разхода по капитала и правилното му разпределение, и да компрометират отношенията с много миролюбиви страни, които имат суверенното право да имат каквато данъчна система поискат, и да нарушат задълженията на САЩ към Световната Търговска Организация.

Американски длъжностни лица се опитват да изискват чуждите компании, които носят силно желани чужди инвестиции в САЩ, да използват само американски одитори. Това е не само обидно към чуждите ни приятели, но освен това в много случаи нарушава техните собствени закони. Как САЩ биха реагирали на изискване, според което, компании, които оперират в страната, но изпращат капитала си навън, трябва да използват само чужди одитори? Тези необмислени и унищожителни предложения само ще повредят международните отношения, които Президентът Обама каза, че иска да подобри, и ще намалят инвестициите в САЩ, които впоследствие ще намалят едновременно и ръста на производителността и създаването на работни места.

След като самият аз съм прекарал няколко години като финансов регулатор, аз съм напълно наясно, че регулациите могат да бъдат повече унищожителни, отколкото печеливши. Регулациите увеличават системния риск в това, че намалява дисциплината на пазара, когато хората си мислят, че държавата „ги пази". Регулациите подкрепят големи, а не малки фирми, защото разходите се поемат по-лесно от големи единици, което на свой ред води до по-голяма от желаната секторна концентрация (която води до синдрома „прекалено голяма, за да фалира").

Регулациите често ощетяват иновациите като увеличават разходите и често добавят неоправдани разходи спрямо ползите, и всички тези допълнителни разходи в крайна сметка се поемат от потребителите под формата на по-високи цени, което значи по-нисък стандарт на живот.

Моментното бързане да се регулира, без спокойно и адекватно да се обмислят пълните последствия и вероятни разходи, свързани с всяко регулаторно предложение, е вероятно да завърши с нов период на финансови катастрофи.

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 12 февруари  2009 година. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев, стажант в ИПИ. Оригиналната статия е достъпна тук.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за Глобален Икономически Растеж