Лисабонска стратегия и софийски мечти

Както е известно, множество организации и медии в България са получили финансиране по различни програми на Европейския съюз за пропагандиране на неговото изящество. Ако преди година-две по програми на бяха финансирани проекти от рода на “Децата на Долно Чукарци – в Европейския съюз”, сега нещата са много по-напреднали.

Знам например, че финансираните от тези бюджети организации треперят на публични мероприятия някой да не каже нещо против проектодоговора за конституция на ЕС, че виден столичен седмичник вече въвежда цензура за критични мнения за ЕС и че всички медийни “субконтрактори” на тези “европейски” програми спрягат “ЕС” в стилистичните фигури, които едно време се употребяваха за “Съветския съюз”.

Един малък повод

В суматохата на изминалата седмица, почти никой не забеляза какво става в Брюксел. А там направиха завой по повод т.нар. Лисабонска стратегия. Председателят Баросу обясняваше, че тази стратегия има 28 основни цели, 120 под-цели и 117 различни индикатора, че, за да се наблюдават тези индикатори, страните членки пишат годишно около 300 доклада и че тези доклади не се четат от никого.

Тези неща са известни отдавна. Засега не е известно само накъде е завоят по повод Лисабонската стратегия. Ако е вярно – както твърди г-н Баросу, че ударението е вече върху производителността, показателите за заетост просто би трябвало да бъдат забравени. Но ако е обратното – т.е. ако страните-членки наблегнат на програмите за заетост, конкурентността на икономиката на Съюза ще трябва окончателно да остане в миналото.

В деня, в който в Брюксел журналисти и мозъчни тръстове разсъждаваха върху проблематичния “нов старт на Лисабонската стратегия”, в София, в спонсорирано от ЕС предаване на живо на радио “Дарик” една служителка на министъра на държавната администрация на име Лилия Иванова обясняваше какво е това “европейска държавна администрация” и “става ли нашата администрация по-европейска”. На 10 февруари Голдман Сакс разпространи детайлен анализ на Лисабонската стратегия и нейните тълкувания (разбира се, без да обръща внимание на фетишизирането й в Езточна Европа и най-вече в България).

Позовавайки се на стратегията от Лисабон, госпожата каза общо взето, че, да, тази администрация става “европейска”, но има какво да се желае, най-вече по повод на:

а) “подвижността” – българските държавни служители трябвало да станат “мобилни”, т.е. да номадстват от областта на енергетиката към социалните помощи без изисквания за квалификация и други такива;

б) пенсиите – тези служители трябвало да получават три-четири пъти по-висока пенсия от другите възрастни, защото “работата им била по-отговорна”;

в) натоварването на опитните служители – “в пред-, около и след-пенсионна възраст” те трябвало да работят “примерно четири часа”, но да получават пълно възнаграждение, защото така предавали безценния си опит.

Корените на тези мечтания

Г-жа Иванова не е виновна, че мисли по този начин. Просто мрежата от правителствени и между правителствени начинания подхранва една безплодна игра на въображението.

Министърът на труда и социалната политика обосноваваше с Лисабонската стратегия и съществуването на минималната работна заплата, и злополучните програми за заетост, и “обсъждането на 35-часова работна седмица”. Народни представители и от София, и от други столици смятат, че стратегията от Лисабон е хем социалистическа, хем за заетост. Избиването на средства за прилагането на тази стратегия вече е отделен бизнес за малки и големи фирми.

В същия ден, когато депутати в София се позоваха на Лисабонската стратегия, депутатите на брега на Сена приеха закон, който всъщност отменя 35-часовата работна седмица във Франция.

През април м.г., когато бе ясно, че “Лисабон” не се връзва с “Маастрихт”, ние публикувахме откъси от една статия на колегите от Италия Алесина и Пероти, озаглавена “Европейският съюз: политически некоректен поглед”. Между другото те писаха следното – “Множеството дейности около “основаното на знание общество” е в голяма степен безвредно упражнение по европейско празнодумие. Обаче ние вярваме, че това упражнение не е само съмнително използване на време и пари. Никое правителство в момента не приема насоките за политиката по заетостта дори като слабо ограничение; освен това няма страна, в която “Националният план за действие” изпълнява някаква роля при определянето на политиката. Правителствата участват заради положението, в което са попаднали, тъй като отказът им може да им донесе квалификацията “евро-отстъпници”. Това Кафкианско упражнение спомага за успокояването на дебата и за осъзнаването на публиката като създава впечатление, че някоя европейска институция действително знае как да разреши проблема за безработицата в Европа, само националните правителства да си сътрудничеха”[1].

Друг основен източник на утопично или поне икономически ирационално мислене е обстоятелството, че Европейският съюз непрекъснато се нуждае от “големи идеи”. Такива са идеите за “единния пазар”, за “общата валута”, за “разширяването”, за “конституция” и пр. Някои от тези идеи са смислени, други оправдани, трети са в противоречие с останалите или откровено безсмислени. Лисабонската стратегия е нещо повече – тя е мит, необходим за подхранване на вярата в централното планиране. В България обаче не по-малко е разпространена вярата, че от нищо става нещо.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Alberto Alesina, Roberto Perotti, The EU: A politically Incorrect View, NBER, March, 2004 (WP 10342) http://www.nber.org/papers/w10342