Измамниците, които искат по-високи данъци*

Бихте ли предпочели да имате 25% от $ 200, които можете да видите или 20% от $ 300, които не можете да видите веднага? Много битки, включително текущите във Вашингтон, се водят между тези, които подобно на добри шахматисти могат да видят последиците от действията си няколко хода напред, и тези, които не могат.

През миналата седмица бившият заместник-председател на Федералния резерв, Алън Блайндър, написа статия в „Уолстрийт Джърнъл”, в която атакува републиканците, които заявиха, че увеличаване на държавните разходи ще доведе до намаляване на работните места. В същия дух моят стар приятел Брус Бартлет, служител на министерството на финансите по времето на Джордж  Буш, написа статия, нападайки бившия губернатор на Минесота Тим Поленти и други републиканци, заради твърденията им, че данъчните съкращения на Рейгън впоследствие платиха за себе си.

(Забележка:. Г-н Бартлет доскоро беше привърженик на икономическата школа „икономика на предлагането”, но през последните няколко години се превърна в почти постоянен критик на републиканците, поради което не е изненадващо, че сега пише за „Ню Йорк Таймс”.) Г-н Блайндър, Г-н Бартлет и други техни съмишленици изглежда вече не са в състояние да прозрат отвъд непосредствените последици на една икономическа политика.

Причината, поради която тези стари въпроси все още предизвикват спорове, е че техните отговори помагат да се разбере коя бъдеща икономическа политика има вероятност да бъде ефективна и коя – не. Дали намаляването на данъците по времето на Рейгън плати за себе си?   Г-н Бартлет заявява: „Факт е, че единственият показател, който наистина има значение, е процентът на приходите като дял от брутния вътрешен продукт. По този показател приходите на федералното правителство спаднаха от 19,6 на сто от БВП през 1981 г. до 18,4 на сто от БВП през 1989 г.”

Фактът е, че твърденията г-н Бартлет са абсолютно неверни.

От значение е не само размерът на приходите като дял от БВП, а и размерът на целия БВП. В периода от 1982г., когато политиката на данъчни намаления на Рейгън започна да влиза в сила, до 1989г. реалният БВП нарасна с повече от 34%.  Смесицата от паралелно вдигане на данъци и намаляване на данъчнни ставки през годините на Рейгъновата администрация доведе до огромно свиване на най-високата пределна данъчна ставка от 70 до 28%. В резултат на това станахме свидетели на реален средногодишен икономически ръст от около 4,5 %, много по-висок от прогнозирания както от опонентите, така и от привържениците на политиката на Рейгън.

Когато г-н Бартлет и други твърдят, че данъчните облекчения на Рейгън не са платили за себе си, въпреки че през този период реалните, коригирани спрямо инфлацията приходи нарасваха, те на практика заявавят, че някоя друга, непосочена изрично политика щеше да доведе до повече приходи. От началото на 1979 г., при данъчния режим на Картър, не станахме свидетели на реален икономически растеж. Икономиката не възстанови стабилния си растеж до четвъртото тримесечие на 1982 г., когато данъчните съкращения на Рейгън започнаха поетапно да бъдат въвеждани.

Защо да вярваме, че икономиката щеше да отбележи също толкова висок ръст при данъчния режим на Картър с горна граница на облагане от 70%? Ако приемете, както аз и много други правим, че продължаването на политиката на Картър щеше да предизвика един темп на икономически растеж от не повече от 2,8%, а вероятно и по-нисък (което е средният темп на растеж за последните 30 години и също е почти идентичен на темповете на растеж по време на двете години от т. нар. „възстановяване” на Обама), то данъчните облекчения на Рейгън са платили за себе си през тези седем години. Отново – от значение е не само процентът на приходи като част от БВП, а и размерът на целия БВП. Когато той нараства с 4,5%, а не с 2,8%, приходите са съответно по-големи.

 

Високият икономически растеж води и до по-голяма и постоянна наличност на капитал, което може да има повишаващи благосъстоянието ефекти за много години напред. Някои римски акведукти, построени преди 2000 години, все още се използват. Ниските данъчни ставки, особено върху капитала, позволяват на предприемачите по-лесно да набират капитал за нови начинания, някои от които могат да имат огромни ефекти по линия на производителността и други полезни ефекти за обществото. Тези полезни нововъведения, които биват смачкани от високи данъци или деструктивно регулиране, така и не се реализират. Без да посочва алтернативна политика и без да осъзнава точно ефектите от нея, в контраст с политиката на Рейгън, г-н Бартлет и останалите не могат да „докажат“, че данъчните облекчения на Рейгън не са платили за себе си през тези 7 години.

По същия начин г-н Блайндър вижда само работните места, които са създадени директно чрез държавни разходи, но не и работните места, които са унищожени вследствие от това. Когато средствата се изразходват за по-малко производителна правителствена работа е налице пренасочване на производствени ресурси, заедно със загубата за обществото вследствие облагането с данъци или тегленето на заеми, необходими за обезпечаването й. Много изследвания показват, че повечето правителства са по-големи от оптималното и по този начин по-високият брой на работните места, създадени от правителството, води до по-малко работни места като цяло. Едно изследване, публикувано в „Бритиш Економик Полиси Джърнъл”, заключава, че „Емпиричните данни от представителните извадки за страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) в периода 1960-2000 показват, че създаването на 100 работни места от държавата средно води до загубата на 150 работните места в частния сектор.”

Накрая, г-н Блайндър игнорира важния факт, че когато правителствените разходи се увеличават  като дял от БВП, процентът на заетите в частния сектор пада и обратно.

Няма съмнение, че ако бъдат премахнати по-голямата част от неефективните правителствени разходи, регулиране и данъчно облагане, американската икономика може за дълги години напред да расте с 5% или дори по-бързо. Ако по-високите данъци и разширяването на държавните разходи са ключът към просперитет, това би било лесно видимо. Въпросът е: Какво не се вижда?

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник „Washington Times“ в понеделник, 27 юни 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Явор Алексиев – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Като и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.


Свързани публикации.