ЕП и новата ОСП – лобизъм и регрес
Разгорещените дебати по новата Обща селскостопанска политика (ОСП) на ЕС за 2014-2020 г. навлизат в заключителната си фаза. На 13 март Европейският парламент гласува позицията си по ОСП, на базата на която ще продължат тристранните преговори с Европейската комисия и земеделските министри на страните-членки. Това е първият път в 50 годишната история на ОСП, в който ЕП може да влияе директно върху взимането на решения в земеделието и начинът, по който го прави, възбужда доста критики.
И така, какво гласува ЕП?
Най-общо, гласува размиване на т. нар. „озеленяване” на ОСП, удължаване на действието на квотите за захар до 2020 г. и на правата на засаждане на лозя до 2030 г. и увеличаване на възможностите за субсидиране на производството (нещо, което напълно противоречи на политиката на ЕС от 2003 г. насам) като включи възможност и за подпомагане на тютюна. ЕП подкрепи въвеждането на таван на преките плащания (макар че по всяка вероятност той ще бъде доброволен за държавите-членки), както и допълнителната подкрепа за малките стопанства. Информацията за получателите на субсидии ще бъде публична.
Според мнозина в разрез с политиката за опазване на околната среда и борба с климатичните промени, ЕП успя да защити интереса на фермерите срещу т. нар. „озеленяване” на ОСП. Делът на приоритетните екологични площи (угар, зелени ивици, буферни зони и пр.), които всяко стопанство трябва да поддържа, за да получи „зелена” субсидия, бе понижен от 7% (както бе заложено в първоначалното предложение на ЕК) на 3% към 2014 г.. Този дял ще нараства постепенно на 5% (2016 г.) и евентуално на 7% след 2018 г. Към това можем да прибавим и очакваното омекотяване на изискванията за задължителен сеитбооборот. Поддържането на постоянните пасища ще става на национално ниво, а не на ниво отделен фермер. С други думи монокултурното земеделие ще продължи да бъде стимулирано.
Докато някои от старите страни-членки се опасяват, че отделянето на 15% от средствата за директни плащания по схеми, обвързани с производството, ще върне „планините от храни” от 80-те и 90-те на ХХ век в наши дни, за България това е единственият шанс да подпомага сектори като животновъдство, млекопроизводство, зеленчукопроизводство, овощарство, тютюн, маслодайни култури и др. култури. Тук идва и голямото предизвикателство за българското правителство в следващите няколко години..
Субсидиите за България, обвързани с производството, ще се равняват на около 237 млн. лв. на година в периода 2016-2020 г. – колкото приблизително са средствата от националния бюджет за национални доплащания и специфично подпомагане през 2013 г. В същото време от 2016 г. българското правителство няма да има право да отделя средства от държавния бюджет за доплащания. Т.е. тези сектори, които получават средства от националния бюджет за земеделие през 2013 г., в най-добрия случай няма да получат повече през 2020 г., а вероятно ще трябва да се задоволят и с по-малко средства.
Другото, което става все по-ясно е, че въпреки опитите за сближаване на размера на субсидиите между отделните държави членки на ЕС, и през 2020 г. ще има значителни разлики, а българските фермери ще продължат да получават по-малко от колегите си в Белгия, Холандия и Гърция например.
ОСП е сложен и труден за разбиране инструмент с много спорен ефект. ОСП е продукт на епоха, която е отминала отдавна и не отговаря на днешните пазарни изисквания. Лобитата на едрите фермери, популистки настроените политици и европейските бюрократи са се сраснали до такава степен с механизма на общата политика в областта на земеделието, че всеки опит за реформирането ѝ я превръща в още по-уродливо подобие на самата нея.
