Девет въпроса за девети декември
Една добре известна поговорка гласи, че преките пътища най-много бавят. Едва ли има нейно по-актуално потвърждение от събитията, на които станахме свидетели в Европа през последните няколко месеца.
В опитите си да отложат трудните, но неизбежни решения за бъдещето на валутния съюз, европейските лидери изгубиха ценно време, лутайки се между половинчати „пактове” и временни мерки за възстановяване на доверието в европейската икономика. Вината за кризата в еврозоната беше прехвърляна ту на потъналите в дългове страни-членки, ту на „спекулантите”, банковата система, „неправилно функциониращите” облигационни пазари и пасивността на ЕЦБ.
Преди няколко дни, в сянката на надвисналата над континента рецесия, беше определена поредната заветна дата за разрешаването на дълговата криза. Независимо какви решения бъдат взети по време на срещата на върха на 8 и 9 декември в Брюксел, те ще трябва да дадат еднозначен отговор на следните въпроси:
- Ще получи ли ЕК нужните правомощия, за да се произнася по бюджетите на страните-членки и да осъществява контрол върху изпълнението им?
- Ако да, по какъв начин ще се осъществява този контрол?
- Ще се запази ли сегашният (старателно потъпкан през годините) модел на налагане на санкции след превишаването на определен таван на годишния дефицит или ще бъде въведен превантивен/постоянен контрол, посредством ограничаването на финансирането към дадена държава?
- Кои държави ще се включат в споразумението и какъв ще е механизмът, по който отделните държави ще могат да приемат/отхвърлят възприемането на новите фискални правила?
- Ще бъдат ли нужни промени в общностните договори и в националните законодателства? Как ще бъдат извършени те и колко време ще отнеме процеса?
- Ще бъде ли създаден механизъм за излизане на страни от еврозоната, а ако не, какъв ще бъде механизмът, по който затъналите в дългове държави ще успеят да се впишат в общите фискални правила, без да започнат да ги нарушават още от следващата година?
- По какъв начин ще се отразят новите фискални правила и новият характер на валутния съюз върху страните, които са все още извън него?
- Ще има ли възможност страните извън съюза да предоговорят присъединяването си към еврозоната, или то ще остане задължително, макар и след неопределен срок?
- Ще се превърне ли ЕЦБ в истински кредитор от последна инстанция?
На пръв поглед е смайващо, че въпроси от подобно значение все още не са намерили своя отговор. Проблемите при тяхното адресиране, обаче, се коренят в сериозните политически, икономически и социални последствия, до които ще доведат.
Какви ще са последствията от приемането на „финансов Шенген”?
До голяма степен това зависи от отговорите на поставените по-горе въпроси. Въпреки това, има няколко основни фактора, които трябва да бъдат взети предвид при каквото и да е развитие на обстоятелствата:
- Решенията трябва да бъдат ясни и дългосрочни
На фона на несигурността, която цари в Европа през последните месеци, не е изненадващо че лихвите по облигациите на повечето държави се повишиха до неустойчиви нива. По своята същност облигационните пазари оценяват риска в дългосрочен план, а когато въпроси като вече посочените висят във въздуха без отговор, купуването на емитиран от страна-членка на валутния съюз дълг е крайно рисков ход, който институции като инвестиционни банки и пенсионни фондове, просто не могат да си позволят.
В този ред на мисли, може би най-важният въпрос е кои държави ще се включат в споразумението и ще бъде ли предвиден механизъм за напускането на страни-членки. Макар тази материя сама по себе си да е крайно чувствителна, в близко време едва ли ще има по-подходящ момент за взимането на решения в тази посока.
- ЕЦБ и нейната евентуална роля като кредитор от последна инстанция
Евентуално активизиране на политиката на ЕЦБ с цел подпомагането на финансирането на държавите, които реално нямат достъп до дълговите пазари, няма да разреши техните вътрешни проблеми. Освен с придържането към дадена фискална рамка, финансовата подкрепа трябва да има подчертано целенасочен и временен характер и да е обвързана и с провеждането на реални реформи в засегнатите страни, които да доведат до оптимизиране на публичните разходи и постепенно стабилизиране на дефицитите. В крайна сметка обаче, остава в сила максимата, че ако една валута се управлява добре, тя не би трябвало да има нужда от кредитор от последна инстанция.
- Колективизиране на риска
Безпрецедентното разширяване на спредовете през последните няколко месеца е недвусмислен сигнал, че облигационните пазари все повече се концентрират върху индивидуалния суверенен риск, който всяка страна-членка носи. Поне до този момент Европа не разполагаше с ясни механизми, които да убедят пазарите в наличието на някаква „колективната отговорност”.
При отсъствието на ясни фискални правила и ясно обособен кредитор от последна инстанция, ЕФФС е широко разглеждан като излишен и прекалено усложнен механизъм, посредством който група от задлъжнели държави, заемат ролята ту на гаранти, ту на получатели на средства, с които никой всъщност не разполага. В зависимост от характера си новите фискални правила могат да смекчат в известна степен сегашната нестабилност и несигурност, но в същото време част от риска ще бъде прехвърлен на стабилни поне до момента икономики.
- Ограничаване на суверенитета на страните-членки
Приемането на новите фискални правила на практика ще ограничи възможността на държавите самостоятелно да емитират дълг, а бюджетният надзор от страна на ЕК ще ограничи суверенитета им. Подобни решения най-вероятно ще трябва да бъдат отразени в националните законодателства на редица страни, което може да предизвика сериозни затруднения при въвеждането им.
Въпросът за демократичността и прозрачността при приемането на подобни промени е още по-важен. Последното нещо, което Европейският съюз може да си позволи в момента е покачване на политическото и социалното напрежение в съюза, особено с оглед на бюджетните ограничения, които ще трябва да бъдат въведени през следващите няколко години. Въпреки явните предпочитания на европейските лидери към бърза и решителна фискална консолидация, прекият път към постигането на тази цел може да се окаже поредната грешна пътека, която ще забави и затрудни още повече интеграционния процес.
Въпреки че адресирането на тези въпроси е от ключово значение за определянето на по-нататъшното развитие на съюза, дори успешното приемане и реализация на фискалния съюз е само по себе си средство за печелене на време. Време, през което трябва да бъдат адресирани фундаменталните дисбаланси в страните от еврозоната и проблемите с конкурентоспособността на държавите от периферията.