Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Висшето образование: нова стратегия по стария проблем

Автор: Методи Лазаров / 16.03.2007
Оцени тази статия:

През изминалата седмица министър Даниел Вълчев официално представи новата стратегия за висшето образование пред парламентарната комисия за образованието. Стратегията тепърва ще се доразвива, доизяснява и променя като вече се чуха първите интересни отзвуци от академичните среди. Стратегията върви успоредно и с поправки в Закона за висшето образование, които министърът желае да бъдат приети до 20-ти май. Това желание е може би продиктувано от факта, че следващата среща на министрите, подписали Болонската декларация за общо и сравнимо европейското образование, ще се състои този май или юни в Лондон, където министър Вълчев се надява да представи конкретни мерки.

Европейската комисия е набелязала три важни посоки за реформа в т.н. Болонски процес, които трябва да преобразуват системите за висше образование в Европа към по-гъвкави, последователни и откликващи на нуждите на обществото:

  • Учебна програма: на три етапа (бакалавър, магистър, доктор), всепризната европейска кредитна система (ETCS), мобилност, компетентност и гъвкавост на знанието.
  • Финансиране: разнообразни приходи на университетите, заеми и помощи за такси, финансиране от ЕС.
  • Управление: автономия, стратегическо съдружие с бизнеса, оценка на качеството.

Качеството на висшето образование е пряко свързано със степента на свобода на пазара за образование. В най-общи линии това се изразява в свободата на избора на студентите на какво, къде, от кого и колко дълго ще бъдат обучавани и дали е налице свободното право да създадеш университет и сам да решиш избора на материал, преподавателските методи, цената на образованието, часовете на ден за преподаване. Държавата не би трябвало да се намесва в управлението или регулацията на университетите освен под формата на предоставяне на ваучери на студенти за използване в образователната система. Стимулите за конкуренция на пазара ще изработят много гъвкави образователни системи, които ще се нагаждат бързо и ефективно към реалното търсене на работна ръка от работодателите.

Под рефрена на стратегията "Държавата запазва регулативната си функция, но не може да изкриви пазара" ще разгледам до каква степен образованието ще бъде освободено от влиянието на МОН. Въпреки че документът показва напредък от остарелия и многократно кърпен закон за висшето образование, не се виждат реални мерки за либерализиране на образованието, а по-скоро за запазване ролята на държавната намеса.

На първо място, държавната субсидия е удобен инструмент за контрол над университетите, въпреки тяхната автономност. Това се изразява в определянето на броя на местата за дадена специалност, на предметите и програмите, тясно профилиране - по решение на чиновническия апарат. Университетите получават държавна субсидия, без да имат голям стимул да намаляват разходите си или да реорганизират учебните си планове, защото държавата налага ограничен брой на приемани студенти (и съответно максимална сума помощ от държавата), а алтернативите пред самите студенти са малко. Много по-ефективен би бил принципът на "парите, следващи студента", защото ще породи конкуренция между учебните заведения за привличане на учащи се.

МОН предлага университетите сами да определят таксите за обучение, което е една голяма крачка към по-голяма автономност. Таванът на таксите, определен от държавата, обаче буди огромно недоумение, а следното предупреждение на Даниел Вълчев, че "Пазарът не може да позволи много високи такси, защото хората няма да могат да си ги позволят, следователно няма да има студенти" направо буди удивление. Тук съвсем просто действа законът за предлагането и търсенето - ако таксите са по-високи, не отговарят на качеството на предлагания образователен продукт и няма желаещи студенти, които биха заплатили тези цени, то университетите ще се самокоригират. Таванът за такси ще изкриви пазара, ако е прекалено нисък, и ще бъде безполезен, ако е прекалено висок.

Държавата обикновено не се отказва лесно от властта си да се намесва си в ключови сектори, както се вижда и в условието министърът да назначава половината от управителния съвет (УС, защото това е принципът за управление на модерна организация, а не фиктивно настоятелство) на всеки университет. Не е ясно по какви критерии (и защо?) държавата би могла по-качествено да избере кадри за контрол на университета, при положение, че автономността означава вътрешен подбор от самия университет. Всякакви условия и ограничения, наложени от МОН, за състава и сменяемостта на управителния съвет и ректора са излишно натоварващи и тенденциозни.

Държавата трябва да се стреми да принуди университетите да се справят по-ефективно със своите разходи с тенденция да започнат да се самоиздържат. Обратно на тази логика, стратегията предвижда увеличаване разходите за научни изследвания, държавна подкрепа за участие в големи международни проекти и концентрация на ресурс в приоритетни за държавата научни направления. Пример за безконтролно харчене на средства за наука е БАН. Нужно ли е да създаваме още една такава бездънна яма? Академичните среди по принцип трябва да бъдат  иновативни дори и без държавно финансиране. Например, те поискаха да им бъде дадено правото да търгуват с прилежащите им имоти, което е добра идея предвид пустеещите, рушащи се и често ненужни сгради.

Сътрудничеството с бизнеса ще помогне, от една страна, на университетите да пласират своя продукт на пазара, а от друга ще осигури някакъв вид финансиране за студентите. Бизнесът обаче не може да бъде принуден на такова сътрудничество, освен ако не вижда разкрепостяване на системата, като нейното либерализиране означава и преориентиране на образованието към неговите нужди. Едно по-интересно виждане има министър-председателят, което няма как да не ни напомни за едни отминали времена, защото според него "Обучението на студентите трябва да се обвърже с бизнеса и с пазара на труда...студентите още докато учат трябва да знаят къде ще работят." Много е важно българските университети да започнат да предлагат качествено образование, защото с всяка година европейското образование започва да става все по-привлекателно като редица страни-членки предлагат безплатно обучение за българи и различни видове самофинансиране.

България трябва да се съобразява до някаква степен с препоръките на ЕК и ангажиментите, поети в Болонската декларация, но преди всичко те си остават просто препоръки. Според големия историк и философ Арнълд Дж. Тойнби "истинското решение не може да се намери, докато не се признае, че думата "истина", когато се използва от философи и учени, и когато се използва от пророци, не се отнася към същите реалности, а е омоним на две различни форми на преживяване". Тук искам да направя известна аналогия, като призная, че моята "истина" се отнася за хиперконкурентния глобален и силно променящ се свят, докато държавата продължава да си живее в своя застинал мит за всесилност.