В подкрепа на плоските данъци

Често се казва, че плоският данък е остарял, че е рожба на движението насочено към свиване размера на правителството от деветдесетте години на 20 век.

Всъщност изявленията за неговата интелектуална смърт са преждевременни. В действителност плоският данък е жив и уникален и заедно с това превъзхожда конкурентите си – поголовния данък и прогресивния данък по отношение на справедливост и ефикасност.

Поголовният данък представлява фиксирано бреме /твърда сума/ върху индивидите, което не се променя при нарастване на размера на получените доходи.

Поголовните данъци привличат огромна, добре-обоснована, обществена враждебност, както откри правителството на Тачър. При структурата на прогресивните данъци ставката на облагане нараства заедно с облагаемия доход. Пределните долари (последният спечелен долар) са субект на по-високи данъчни ставки от тези преди тях. Открит е въпросът колко по-високи да са те.

При плоския данък процентът на облагане е постоянен, независимо от размера на спечеления доход.

Ако всеки член на обществото имаше идентични позиции и доходи, поголовният данък щеше да загуби основния си недостатък. Всеки гражданин би понесъл равно бреме и никой не би бил нечестно ощетен.

Но обществото е разнородно. За човека, който печели малко, поголовният данък би превишил доходите му. Еднаквите задължения за всички биха били подходящи за членовете на някакъв клуб, но не би възникнала политическа воля да се подкрепи данъчна система от подобен вид.

Следователно поголовният данък се изключва от съревнованието. Тогава въпросът е: плоският или прогресивният данък е по-добър?

Прогресивният данък може да има пределна ставка за първия долар от 30 процента и за последния долар от 30.1 процента. Друга възможност за данък, отбелязван като прогресивен, е такъв, който започва от 0 и достига до 100 процента. Всеки привърженик на прогресивния данък трябва да реши каква данъчна структура да подкрепи от възможните милиарди комбинации, които могат да бъдат измислени.

Защитникът на прогресивния данък би се позовал на безспорното твърдение, че пределната полезност на богатството е намаляваща.

Но не е възможно да се представи принципен интелектуален начин за определяне на степента на намаляване на пределната полезност от богатството, точно както е невъзможно да се представи и принципен интелектуален начин на определяне на пределното нарастване на ставката по прогресивния данък. Така задачата се превръща в чисто политически проблем.

Без принципен аргумент е много трудно да се избегнат силното разделение на мненията и сблъсъкът на волите.

Така става трудно да се придобие или да се запази легитимността. Процесът на определянето на оптималното ниво на прогресивност ще създаде несигурност и ще прахоса политически капитал, който би могъл да бъде изразходен по по-добър начин за по-производителни дейности.

Ако правителството възприеме ниско ниво на прогресивност – да кажем „почти плосък данък", който нараства от 20 на 25 процента, озадачената реакция на това ще бъде „защо да си прави изобщо труда"? Правителството няма да получи достатъчно приходи, за да си струва, но ще трябва да понесе разходите за допълнителната административна сложност.

Човек с нисък доход ще получи малко по-голям дял от по-малък пай, тъй като прогресивният данък свива в известна степен размера на икономиката. Хората от високия край на скалата ще получат по-малка част от по-малък пай. Това е ситуация, при която и двете страни губят.

Въвеждането на по-стръмна данъчна скала добавя нови проблеми. Решенията на гражданите къде да устроят домовете и бизнеса си не са независими от данъчната система. Живеем в динамичен свят.

Изправени пред стръмна прогресивна ставка, някои предприемчиви и добре живеещи хора ще напуснат, като лишат онези, които останат, от своята експертиза и от данъците си.

След като веднъж правителството реши да въведе плосък данък, то няма нужда да налага периодични промени във формата му. Ако се нуждае от повече приходи, то просто ще повиши данъчната ставка. Ако се нуждае от по-малко, ще я намали. Движението на облагането така е извадено от политическия процес, като се намаляват конфликтите.

Друго предимство на плоския данък е, че същата сума ще бъде събрана от правителството независимо от личността на данъкоплатеца например, независимо дали работодателят или работникът плаща данъка върху допълнителните облаги.

При системата на прогресивното облагане въпросът кой и кога плаща става важен. Това води до неефективни стопански транзакции с цел да се придобият частни печалби без да има обществена полза.

А какво да кажем за аргумента, че прогресивният данък е по-справедлив, защото преразпределя ресурсите към онези, които се нуждаят най-много от тях?

Отговорът е, че данъчната система не трябва да бъде единственият механизъм за преразпределение. Първо, правителството трябва да подобри доставянето на публични услуги, след това да подпомогне организацията и ефективната регулация на частните пазари.

Само след като тези дейности са изпълнени то трябва да прецени колко хора се нуждаят от истинска помощ или закрила. Ако първите две задачи бъдат изпълнени добре, броят на нуждаещите се хора ще се свие с течение на времето при растеж на икономиката.

Трансферите са по-ефикасно, по-мощно и по-обхватно средство за преразпределение отколкото е прогресивното облагане.

Следователно системата на плоския данък трябва да бъде съчетана с трансфери, основани на критериите, които определят кой трябва да има право на социално подпомагане.

Все пак, дори без такъв ясен механизъм, самият плосък данък поражда значително преразпределение, когато се използва за финансиране на социални програми. Хората с високи доходи плащат повече като абсолютна сума, но често се възползват в по-малка степен от правителствените услуги.

Преразпределителният аспект на плоския данък е дори още по-голям когато се вземе предвид и непаричният доход.

Богатството на човек е по-обхватно от простото измерване на недвижимото му имущество и парите в банката. Богатството може да бъде разгледано като сума от хедоничните удоволствия и финансовите активи.

Хедоничните удоволствия включват неща толкова обикновени колкото са доброто здраве, приятелските взаимоотношения, способността да се смееш и да се наслаждаваш на живота.

Когато нечий доход се облага с данък и на този човек се осигурява полицейска защита – например, правителството не само защитава собствеността, но също така и свободата и хедоничните ресурси, които попадат извън общоприетата данъчна основа.

Плоският данък засяга финансовото богатство, но приходите, които генерира, се използват за защита както на финансовите, така и на хедоничните ресурси. Следователно преразпределението ще се получи към хората, които са относително бедни от финансова гледна точка.

Движението към ниска единна данъчна ставка не означава повишение на данъците върху хората с ниски доходи. Също така те няма да се изправят пред по-високи ставки при нарастване на дохода им и ще споделят ползите от по-бързия икономически растеж, който ще бъде генериран от по-добрата данъчна структура.

Когато се съчетаят общите въпроси за създаването и трансфера на богатството, плоският данък изплува като мощна, трайна и същевременно проста идея.

Хонконг и Сингапур са страни с "почти плоски данъци".

Русия въведе плосък данък от 13 процента, а Естония, Латвия, Литва, Сърбия, Украйна, Словакия, Грузия и Румъния имат относително ниски по размер плоски данъци.

Иронията е, че плоският данък е популярен в бившите комунистически страни. В своя "Комунистически манифест" от 1848 г. Карл Маркс е един от първите, които призовават за "силно прогресивен или степенен подоходен данък", по времето, когато плоският данък беше стандарт в ранно индустриалните страни.

Не случайно всеки твърд защитник на ограничената роля на правителството е привлечен от плоския данък. Това е вярно за Джон Лок, Адам Смит и Фридрих Хайек.

Аз не се опитвам да се наредя в този клуб, но ще се присъединя към гигантите и ще гласувам за плоския данък и ще оставя онези, които не са съгласни да си намерят друг шампион – например Карл Маркс.

–––––––––––––––––––––––––––

[1] Тази статия е публикувана в The New Zealand Herald и се базира на лекцията, която проф. Епщайн произнесе по покана на New Zealand Business Roundtable.

[2] Ричард Епщайн е Джеймс Паркър Хол почетен професор по право в Университета Чикаго. Той е също така Питър и Кирстин Бедфорд старши сътрудник в института Хувър. Преди това е преподавал право в Университета на Южна Калифорния от 1968 до 1972 година. Член е на Американската академия за изкуства и науки от 1985 година и старши сътрудник на Центъра за клинична медицинска етика в Медицинското училище на Университета Чикаго. Бил е редактор на Journal of Legal Studies от 1981 до 1991 година и редактор на Journal of Law and Economics от 1991 до 2001 година.