Средната класа и демократичната „социална държава”

В последната статия от серията ни за обществената позиция и влиянието на средната класа върху икономическите и политическите процеси разглеждахме въпроса за демокрацията и виждането, че една активна група гласоподаватели, която се намира между най-бедните и най-богатите, може да защитава политическия строй от конфронтация между имащи и нямащи. Ролята на средното съсловие се разглежда като балансираща интересите на различни групи в обществото.

В чистия си вид тази теза не отчита възможността избирателите със средни доходи да имат свои политически интереси, т.е. да имат желание да се възползват от преразпределението, което извършва държавата, и по съвсем демократичен път да прехвърлят към себе си определени (често – скъпо платени) привилегии. Diamond (1992) отбелязва, че независимостта на средната класа от държавния апарат е допълнителен критерий за това тя да може да изпълнява ролята на демократичен балансьор.

Нагледен пример за това как средната класа се възползва от демократичната политическа система може да бъде намерен в  западните „социални държави” и по-специално в САЩ и Великобритания. Jenkins (1997) демонстрира, че през 80-те години на 20 век само 1/5 от всички „социални плащания” в Съединените щати са били насочени към бедните. Демонстрира очевидното – публичните услуги в богатите американски градове са значително по-добри, отколкото в бедните. Набляга на факта, че всъщност голяма част от данъците (като ДДС) се събират от всички членове на обществото, тежат най-много на бедните, но финансират услуги, от които се възползват хората със средни и над средни доходи.

Върху най-голямата програма, която облагодетелства средната класа – образованието – се съсредоточава и Милтън Фридман. Университетите, които се финансират благодарение на държавни гаранции и субсидии са институции, от които се възползват хората от по-богатите слоеве на обществото. За Фридман това е сериозен трансфер от групите с нисък към групите с по-висок доход – основна причина е, че хората с по-нисък доход започват работа рано и съответно започват да плащат данъци, докато децата от по-богатите слоеве на обществото са защитени (чрез субсидиране) до доста по-късна възраст. Важен елемент от ситуацията с образователните трансфери е изключително силното противопоставяне на (демократично) политическо ниво от страна на средната класа срещу евентуалното им намаляване.

Подобни теми се дискутират и от Institute of Economic Affairs и Len Shackleton във Великобритания. Проблемът на Острова е по-скоро свързан с политическия натиск голямо количество програми, които поначало са били насочени само към най-бедните слоеве на обществото, да се превръщат в универсални. Често това се прави без изричното желание на представителите на средната класа, но веднъж дадени им, тези привилегии трудно се отнемат и носят сериозен политически дивидент на хората, които са ги въвели. Примери за такива програми са помощите за деца и за отопление на възрастни хора – предоставяни независимо от доход или нужда.

Изводът, който може да се направи, е, че няма социална група, която по своята същност и характеристика да е защитник на добродетелите на определен вид политическа система. От дадените примери е видно, че средната класа може да използва и да бъде използвана чрез демокрацията и социалната държава. За да не може това да се случва, спирателни механизми трябва да се създават вътре в системата, не да се разчита на добрата воля на едни или други групи от хора.

Източници:

Diamond L. (1992), „Economic Development and Democracy Reconsidered”, American Behavioral Scientist, 35: 450-499

Jencks C. (1997), „Rethinking Social Policy: Race, Poverty, and the Underclass”, Cambridge: Harvard University Press,  p.76