Ренесанс за реформи*

Рецептата за растеж е добре позната. Повечето икономисти биха се съгласили, че по-ниските данъци и по-малкото регулации могат да стимулират предприемачеството и създаването на нови работни места. Въпреки това много правителства нямат желание да въведат подобни реформи. Една много важна причина за това е опасение от отрицателна реакция на избирателите. Жан Клод Юнкер, възможен кандидат за Президент на ЕС, след 2 десетилетия като министър-председател на Люксембург направи знаменито оплакване, че „ние всички знаем какво трябва да направим, но просто не знаем как да бъдем преизбрани след като го направим.” Базирайки се на анализ на 109 правителства в развитите страни, ние считаме, че визията  на Юнкер е необосновано мрачна. Въпреки че пазарно ориентираните реформи може първоначално да срещнат сериозна съпротива, правителствата, които ги приемат, обикновено биват възнаградени от избирателите.

В нашата нова книга „Ренесанс за реформи” (“Renaissance for Reforms”), ние наблюдаваме темпото и направлението на реформите в 29 правителства в страни от ОИСР за периода от средата на 90-те до края на 2012 година. Ние базираме нашия анализ върху Индекса на икономическата свобода на Фондация „Херитидж” и списание „Уолстрийт Джърнъл”, който годишно оценява нациите според индикатори като свобода от корупция, свобода на инвестициите и защита правото на собственост. Ние поставихме 2 прости въпроса: Как действително се променя степента на икономическата свобода във въпросните страни според Индекса на икономическата свобода?  и Дали правителствата, които реформират, по-често биват преизбирани или не?

Отчитайки равнищата на безработица през годината на избори и годината на възможно преизбиране, ние изследвахме дали тези фактори са свързани.

За разлика от вижданията на Юнкер, ние установихме, че правителствата, които най-много са увеличили икономическата свобода, са били с най-големи шансове за преизбиране. Може би дори по-изненадващ е фактът, че тази тенденция се води от леви правителства.

Правителствата от спектъра център-дясно, които са преизбрани, повишават икономическата свобода съвсем малко повече в сравнение с тези от същия спектър, които не са преизбрани. Левите управляващи правителства, които не са преизбрани, съставляват групата, която е най-слабо ориентирана към реформи. Въпреки това левите правителства, които са преизбрани, увеличават равнището на икономическа свобода средно с 60% по-бърз темп в сравнение със средния темп на правителствата от спектър център-дясно.

Например по време на първия мандат на Тони Блеър (1997-2001), равнището на икономическа свобода във Великобритания е нараснало с 1,2 пункта. В тон с репутацията на Блеър на шампион по провеждане на Новата умерена лейбъристка политика, равнището на икономическа свобода нараства с 1,6 пункта по време на втория му мандат. Базирано на тези постигнати резултати, лейбъристите успяват да спечелят и трети мандат, по време на който Блеър предава властта на своя по-ляво ориентиран конкурент Гордън Браун. Сменя се както лидерската позиция, така също и курсът на реформите. В периода 2005-2010 равнището на икономическа свобода на Обединеното кралство пада с 2,7 точки. Следващите избори са спечелени от консерваторите.

Общоприето е виждането, че десните партии въвеждат пазарни реформи с цел стимулиране на растежа, докато левите обикновено намаляват равнището на икономическа свобода и се стремят да преразпределят доходите чрез системите за социална защита. В действителност страните, които успешно са повишили конкурентоспособността си, са видели и двете политики да работят в една посока.

Боб Хоук, бившият лидер на Австралийската лейбъристка партия, я изведе до 4 поредни изборни победи през 1983, 1984, 1987 и 1990 г., тъй като политиката му беше базирана на широка икономическа либерализация. Поул Кийтинг, реформаторът-министър на финансите по времето на Хоук, пое управлението на партията и спечели пета поредна победа през 1993 г. и то в избори, които бяха считани за невъзможни за спечелване от лейбъристите. Оттогава насам както консервативните, така също и левите правителства в Австралия, продължават да водят страната си по пътя на пазарните реформи. Крайният резултат е повече от 2 десетилетия на непрекъснат, последователен растеж.

По подобен начин Канада беше в много лошо състояние, когато Поул Мартин, министър на финансите в новоизбраното ляво-либерално правителство, бе назначен през 1993 година. Правителството избра трудния път на пазарни реформи, фокусирайки се върху намаляване на разходите чрез политики като премахване на транспортните субсидии за селскостопанските производители, а също и либерализиране на пазара и намаляване на данъците. Много от засегнатите групи протестираха срещу промените, но въпреки това канадската либерална партия бе преизбрана през 1997 година. Партийната кампания бе свързана с обещания да продължи намаляването на федералния дефицит, до достигането на бюджетен излишък, който би позволил намаляване на данъците, както и по-добро изплащане по канадския национален дълг. След още един мандат на реформаторска политика, либералите бях преизбрани още веднъж и през 2000 година. През 2003 г. Поул Мартин пое юздите и отново спечели изборите. Оттогава насам консервативните правителства надграждаха над същите политики, трансформирайки Канада в новия северноамерикански модел за провеждане на пазарна политика.

Защо става така, че правителствата и по-специално левите такива, могат да бъдат възнаградени заради въвеждането на пазарни реформи? Едно от възможните обяснения е, че това привлича избиратели от центъра и дори десни такива към лявото. Друго такова е, че левите правителства могат да съчетаят пазарните реформи с елементи на социална политика. Изследване на ОИСР отбеляза, че когато пазарите са отворени, конкуренцията често води до по-висока заетост. Това пък води до намаляване на неравенството на доходите, тъй като тези, които иначе не могат да си намерят работа или работят само на временни длъжности, ще повишат доходите си. Същите тези реформи могат да помогнат и на хората, които са високо производителни, да повишат своите доходи в сравнение с други, което пък ще доведе до по-високо неравенство. Следователно либерализирането на пазарите може да доведе до по-високо или по-ниско неравенство, в зависимост от това кой от тези 2 фактора е доминиращ. Има много причини да се комбинират пазарно-ориентираните реформи с политики, които подкрепят социално слабите хора в обществото, като например осигуряване на повече средства за училищни програми. 

Днес повечето правителства са предпазливи спрямо реформите. Промените се възприемат като нежелани в краткосрочен план и политически трудни за прокарване. Това може да обясни защо някои правителства и по-конкретно тези от Южна Европа са поели по пътя на провала. Общоприето е виждането, че „проклятието на Юнкер” обрича правителствата, които са достатъчно дръзки да променят статуквото чрез намаляване на правителствената милостиня или либерализиране на икономиката. Нашият анализ на най-скорошната история показва, че това впечатление е погрешно. Промяната в никакъв случай не е лесна за въвеждане, но пък може да се докаже като популярна мярка в дългосрочен план заради стимулирането на растежа и заетостта.  

Политиките, разбира се, трябва винаги да са  съобразени с отделните и специфични нужди на различните страни. Днес България е 61-та по икономическа свобода в света. През последните десетилетия беше постигнат значителен напредък благодарение на либерализирането на търговията, въвеждането на плоския данък, модернизирането на регулациите и приватизацията. Въпреки това все още има много какво да се направи, за да се подобри защитата на частната собственост и да се намали нивото на корупция. Такива институционални промени ще отнемат време и политическа воля, за да бъдат направени. Но веднъж приети, те могат да повлияят на дългосрочната конкурентоспособност и просперитет.

 

* Текстът е кратко резюме на книгата „Ренесанс за реформи” на д-р Nima Sanandaji и Stefan Fölster, изготвено от самите автори. Два екземпляра на книгата на английски език вече са налични и в библиотеката на БМА и ИПИ.

 


Свързани публикации.