Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Пропорционален данък и справедливост*

Автор: Красен Станчев / 18.11.2016
Оцени тази статия:

„The hardest thing in the world to understand is the income tax.“

Алберт Айнщайн

Отново се заговори за промяна на данъчната система, уж не била справедлива. Действителното положение е точно обратното – плоският данък е по-справедлив от всички алтернативни данъчни системи. Новото сега е, че опозицията поставя премахването на тази система като условие за подкрепа на властта. По подобен начин тя бе въведена: БСП бе като че ли против нея през 2005-2006 г. Но НДСВ, ДПС и дори Синята коалиция вече настояваха за данък 10%. БСП остана без избор – или на власт с плосък данък, или на нови избори, при които другите партии ще настояват за същото.

Справедливост и история

Днес едва ли някой помни как първоначално се роди идеята за въвеждането на пропорционален данък в България. На практика началото на застъпничеството за тази реформа е от 1997 г.

Естествено понякога се цитира известната книга на Алвин Рабушка и Робърт Хан от 2007 г.[1] „Плосък данък“, която безусловно е вдъхновител и на теоретизирането, и на практическите опити за въвеждане на пропорционален данък от появата на концепцията през 1981 г. и предишни издания на книгата.

В доработеното издание от 2007 г. има една нова глава: „Какво означава справедливост при данъците?“. В нея авторите дават няколко синонима на „справедливо“ по повод облагането с данъци, изведени от правната и стопанската традиция и книжнина, а именно:  правово, валиден по право („equitable“), безпристрастно, непредубедено, недискриминативно, свободно от предразсъдъци, обективно и безстрастно. Всичко това би означавало, че справедливото данъчно облагане не съдържа фаворизиране, егоистичен интерес и обвързаности[2].

Айнщайн е повтарял недоумението си за данъците всяка година още и затова, че данъкът отнема насила или със заплаха за прилагане на сила дял от частно придобит доход. Всяко отнемане, макар и по закон, има проблем със справедливостта. От икономическо гледище доходът е възнаграждение за услугите, които хората са предоставили на другите, готови да ги заплатят. Затова колкото повече доход остава у хората, толкова повече те искат да работят. Всяко друго схващане за същността и произхода на дохода, както и ефектите на дънъка върху него върху поведението на хората е ирационално от икономическа гледна точка. Когато други тълкувания се предлагат от икономисти и политици с претенция за разбиране на последиците, възниква подозрението за умишлено лицемерие[3].

Разбира се, възможно е да има ирационални хора, които да искат да работят повече, когато им отнемат повече – това са нещо като доброволни роби. В същото време плащането на повече данъци от това, което се изисква по закон, не е забранено. БСП и нейните привърженици, ако имат желание, магат да внасят повече от 10% данък – никой няма да пречи.

В ИПИ се сблъскахме с този проблем за справедливостта през 1997 г. Тогава, в условията на пропагандиране на различни идеи за данъчни реформи, се възродиха идеи за по-ниско облагане на малки и средни предприятия[4].

Една от организациите на тези предприятия поиска от нас да обосновем именно такъв подход на данъчно облагане, като, срещу много добро за времето си заплащане, поставим ударението върху патентния данък. Ние отказахме. Поради следните, предимно теоретични, причини:

Няма обективен начин да се отделят икономически големи от малки предприятия, те са свързани по веригите на стойността и независимо от размера на фирмите, нормалната им мотивация е да печелят и се развиват, да стават „големи“[5].

Статистическото им разделяне констатира състояние към даден момент (в смисъл на обороти, брой заети и пр.), т.е. отнася се към миналото. Докато дейността на фирмите (предприемачите) дава резултат в бъдещето. Юридическото разделяне – до голяма степен съмнително и възникнало с цел държавна намеса – е изцяло популистко и изменя стимулите за работа на компаниите в бъдеще, особено ако обособяването им в различни категории е гипсирано и с различно данъчно третиране. Тогава се създават стимули някои малки предприятия да се запазват като малки (ако данъчните облекчения за значителни), да не се развиват. Същото вероятно ще случи и при средните, а част от големите ще се правят на малки и средни (или ще създават такива фирми с чисто данъчни цели).

За да не се получат такива изкривявания, данъчните власти ще трябва да „вземат мерки“, да наблюдават изкъсо отделните привилегировани групи предприятия, да им създават допълнителни разходи за работа с държавната администрация (и съответно възможности за допълнителен доход на нейни представители), с перспектива облекченията, сметнати за несправедливи, след време да бъдат премахнати или поне видоизменени. Точно това всъщност се случи с патентния данък[6].

Непосредствено от тези разсъждения следваше, че много по-справедливо и фискално разумно е всички данъкоплатци да бъдат третирани еднакво от закона.

Под справедливост тук се подразбират няколко обстоятелства:

  • Равенство пред закона – всички данъкоплатци биват третирани без предразсъдъци и законът не ги разделя на „губещи“ и „печеливши“, не създава обществен конфликт между едните и другите.
  • Всички данъкоплатци заделят за правителството един и същ процент от своя доход, но сумата, която внасят, е различна – естествено, хората с по-високи доходи внасят повече и т.н.
  • Няма изкривяване на стимулите: онези, които изработват и печелят по-малко, нямат стимул да остават в тази категория, а обратното – за тях е по-добре да работят повече и да натискат за по-висока заплата работодателите, както общо взето неуспешно правят профсъюзите и БСП.
  • Всеки един доход, преди да бъде преразпределен по политически начин чрез държавните органи, трябва да бъде произведен.
  • Не е измислен начин да се яде риба, която не е хваната – гласи един известен икономически виц от средата на XIX век, често цитиран от Маркс.
  • Ако от някого се изисква хем да плаща по-високи данъци, хем да работи повече, това е изискване за ирационално поведение и предполага идиотизъм на мотивацията за работа.

Лъчезар Богданов и първият сблъсък с популизма

През 1997 г. стана ясно, че не можем да убедим почти никого в правотата на нашия подход, Лъчезар Богданов предложи изследване за това дали обществото и най-вече бизнесът би предпочел пропорционално (т.е. плоско) или прогресивно данъчно облагане. В зависимост от това какво установим, ще знаем какво да правим и какви аргументи да използваме.  

В резултат от предложението на Лъчезар се роди международно сравнително изследване за възможностите за дерегулиране на данъчните системи на България, Полша и Словакия.[8]Само в България успяхме да проведем (между септември и декември 1997 г.) представително изследване на нагласите на бизнеса, знаейки че у нас данъчните отношения са по-сложни, че включват и отношения с местните органи на власт и че се плащат по-малко (вследствие на високата инфлация и стопанската политиката за периода от 1995 до 1997 г.). Тази сложност лесно може да се види в следната таблица.

Номинална сложност на прякото данъчно облагане в България, Полша и Словакия през 1998 г.

 

Личен доход

Корпоративен доход

България

Четири ставки от 20, 26, 32 и 40%

Три ставки до 10% (общински) 20 или 30%

Полша

Три ставки от 19 до 40%

Три ставки от 10 до 32%

Словакия

Пет ставки от 10 до 38%

Три ставки от 5 до 25%

В Полша постепенното намаляване на корпоративния данък имаше вече десетгодишна история. В Словакия долната ставка се прилагаше за репатриране на печалба, за да се насърчат чуждестранните инвестиции, а другите ставки бяха близки до оплоскостяване[7].

Хипотезата ни бе, че в България бизнесът е предпочел пропорционално третиране с по-ниски данъци. Съотношението между тези, които са „против“ и тези които са „за“ се оказа 65 към 35. Мотивите:

  • Малкият и среден бизнес трябва за плаща по-ниски данъци;
  • Големият бизнес трябва да плаща по-високи данъци;
  • „Държавата“ трябва да компенсира загубите на фирмите от предишни периоди, тъй като те са предизвикани от паричната и друга политика от периода 1995-1997 г.

Тези мотиви съвпадаха с опортюнистичната илюзия на мнозинството избиратели, че може да се живее за чужда сметка.

Убеждаването на обществото за смисъла на пропорционалния данък бе кампания срещу популизма[8].

Процесът на убеждаване започна с публикуването на посоченото изследване. В Словакия колегите бяха обругани от основните управляващи партии от групата на Мечиар. Колегите решиха (идеята е на Ян Оравец), че те ще принудят партиите да приемат реформата чрез учредяване на Съюз на данъкоплатците. През 2003 г. Словакия въведе плосък данък от 19% върху личния и корпоративния доход. В Полша вицепремиерът и министърът на финансите, който предвиждаше такава реформа – Лешек Балцерович – подаде оставка през юни 2000. У нас опитахме да тръгнем по пътя на Оравец, но набързо възникнаха три съюза на данъкоплатците, учредени от данъчни експерти на министерството на финансите.

Прагът от 10% се основава на изчисленията на процента от дохода, който реално се плаща като данък за периода 1998 – 2001 г. Изчисленията тогава бяха направени от Георги Стоев и показаха, че реално платеният данък е 12,9%. През 2002-2004 г. този процент остана непроменен при физическите лица, а леко се покачи при корпорациите. От всички реформи към „оплоскотяване“ (пропорционализиране) на подоходните данъци само в Русия има научно-емпирично определяне на размера на данъка – 13%. Там то е проведено по идея и под ръководството на тогавашния зам. министър на финансите Сергей Шаталов. В Румъния, Словакия, Македония и Черна гора подобни изчисления не са правени.

През 2002 г. въвеждането на пропорционален данък се подкрепя от петнадесет икономисти. Срещу него се обяви министърът на финансите, но премиерът подкрепи идеята и започна постепенно намаляване на корпоративния данък.

От същата година ИПИ издава специален бюлетин по въпроса на всеки два месеца, той се разпространяваше и като печатно издание до всички народни представители, министри, зам. министри, основните универсални бизнес (работодателски) асоциации и по-важните гилдии. Финансирането на бюлетина е с частно дарение (в размер от около 3 000 щатски долара), от Георги Василев от Женева. През 2002 г. въвеждането на пропорционален данък се подкрепя от петнадесет икономисти, а през 2003 г. те са вече 110; изпращат писмо до тогавашния министър на финансите. Сред аргументите им "привличането на преки чуждестранни инвестиции" (ПЧИ) не е споменато като основна цел, такава е увеличаването на разполагаемия доход на домакинствата. Всички подписали разбират, че инвестиционният процес зависи от много други фактори.

От 2003 г., по идея на Георги Ангелов, ИПИ съставя алтернативен на правителствения годишен бюджет, който показва и доказва, че с ниски (10-процентни) данъци бюджетите могат да бъдат балансирани без орязване на социалните разходи. Основният аргумент, а той друг не може и да бъде при съставянето на бюджет, е, че т.нар. Крива на Лафер работи: когато се намаляват данъците, хората ги плащат с по-голяма готовност. Данните по събираемостта след 2001 г., с отчитане на промените в бизнес циклите, потвърждават тази хипотеза. Всички основни политически партии, участвали и минали 4-процентната бариера на парламентарните избори от средата на 2005 г., с изключение на БСП, поддържат реформата, въвеждаща 10-процентен подоходен данък.

Обяснението на поведението на БСП е може би следното. Кампанията на тази партия за изборите следваше модела на унгарските социалисти на Феликс Дюрчани от 2003 г. (с основна идея увеличаване на доходите чрез увеличаване на заплатите в бюджетния сектор). Идеята бе толкова ясно вредна, че бе лесно да се изчислят ефектите както за Унгария (а там те вече бяха видими с невъоръжено око), така и за България – като бюджетен дефицит и спад на БВП. В кампанията участват и трима колеги от ИПИ – Георги Ангелов, Мартин Димитров и Димитър Чобанов. Те имат поотделно повече представяния в телевизионни и радио-дебати от действащите министри от правителството. Критиката на унгарския модел предполагаше и посочване на алтернатива.

В крайна сметка основният мотив на тогавашната коалиция е, че така те ще събират и преразпределят повече данъци. Основният мотив е ръстът на разполагаемия доход, стимулите за растеж и очевидната обществена справедливост на новата данъчна система.

Социални и политически ефекти

Един от основните резултати на система с ниски и пропорционални данъци може да бъде възпирането на идеи за увеличаване на данъците и фискална дисциплина. Тези данъци предполагат ограничител на правителствените разходи като дял от БВП. Оптималният размер на правителството също бе изчислен от Адриана Младенова и Димитър Чобанов -  25% от БВП[9].

Данък, индивидуален доход и „класи“

Данъкът в крайна сметка е производен на индивидуалния доход и предлага повече възможности за социална мобилност, когато е нисък и равен. Така се подобряват договорната сила на  търсещите работна сила, потреблението и спестяванията.

Пропорционалната данъчна система не разглежда хората като класи. Това е основната заблуда на привържениците на прогресивното облагане: те не виждат, че работодателите се конкурират преди всичко един с друг в търсенето на работна сила, че работниците правят същото с другите работници и това е движещата сила на пазара на труда, а не измисленото противостоене на средностатистически работници и работодатели.

Всъщност проблемът с безработицата и ниските доходи се състои в това, че работодателите остават без работа поради една или друга причина, сред които може да е и тяхната собствена неспособност да издържат на конкурентен натиск.

Пропорционалният данък премахва възможността политическите партии да аргументират данъчните си идеи с обществени феномени като завистта, от която аргументация само могат да се разпалват конфликти (което всъщност е една от функциите на тези партии), след което да претендират, че ги решават.

Освен това пропорционалният данък създава чувството за справедливост, което помага на онези с по-малко доходи да гледат на себе си и своите деца като хора с потенциално по-високи доходи и да се самовъзпитават така, че да инвестират в знания и умения, които другите търсят. Поради същото, онези с по-високи доходи не смятат, че някой насила им отнема нещо; плащат по-изрядно данъците си и помагат чрез дарения.

Абсурдно е да се предполага, че колкото повече се отнема насила от индивидуалните доходи (които са собственост на онези, които са ги изкарали), толкова повече хората ще имат интерес да работят и да плащат повече данъци.

Плоският данък като социалистическа идея

Всъщност пропорционалният данък би трябвало от икономическо гледище да бъде изцяло социална и дори социалистическа идея (ако под това се разбира внимание и грижа за по-малоимотните членове на дадено общество). Това е така, защото: 

  • от него печелят по-бедните поради увеличаването на разполагаемия доход, т.нар. ефект на просмукването и стимулите за повече работа;
  • при други равни условия това води до по-висок ръст на икономиката и създаване на повече работни места;
  • след неговото въвеждане се събират повече пари в бюджета (с изключение на корпоративния данък по време на стопански упадък) и застъпниците на преразпределението могат да харчат повече чужди (на данъкоплатците) пари;
  • той е по-справедлив от пропорционалния данък, понеже третира еднакво различните равнища на доходи и премахва привилегиите на по-високите доходи да се извъртат от приложението на данъчни и други закони.

Илюзията „корпоративен данък“

В българската система на пропорционален данък има два важни компромиса.

Единият е т.нар. социални, здравни „осигуровки“, които са данък върху труда и личните доходи. Те не са част от системата на плоския данък. Минималните осигурителни прагове са вид прогресивен данък. А практиката на административното им определяне от неизбрани от данъкоплатците организации е най-малкото в неясно отношение с конституцията на страната. В тази област едва ли нещо може да се промени без приватизиране на партидите по здравни и пенсионни данъци и на фондовете, които ги управляват.

Основната критика на пропорционалния данък се гради на илюзията, че облагането на корпорациите, юридическите лица по прогресивен начин ще донесе повече приходи в бюджета и ще подпомогне обществената справедливост.

Най-напред изглежда крайно съмнително, че прогресивен корпоративен данък ще донесе повече приходи в бюджета. Делът на приходите в бюджета на България от облагането на дохода на юридическите лица е практически равен на този в Австрия и много близък до равнището на Дания или Германия. През 2007-2014 г. този дял дори е по-висок[10].

Юридическите лица, фирмите, корпорациите, включително международните са създадени и се състоят от отделни хора, от физически лица. Доходът на корпорацията е доход на нейните собственици (учредители, акционери и пр.) и от него се формира доходът на работещите в корпорацията индивиди, както и доходът на нейните доставчици на стоки и услуги, на които корпорацията ги заплаща. Данъкът върху този доход е данък върху вторична и до голяма степен изкуствена личност. Тя е създадена по други причини и с други намерения, а не с идеята да плаща данъци.

Това е двойно облагане – един път на юридическата личност и втори път на индивидите, които са я учредили или работят в нея. То намалява и инвестициите на корпорацията, и дохода на нейните индивиди, уврежда потенциала й за създаване на работни места в самата компания, и при доставчиците й[11].

Както писах на страниците на списание „Мениджър”, ако корпоративният данък бъде премахнат, това не означава, че правителствата ще съберат по-малко приходи в държавните бюджети. По-скоро обратното: това е данък върху труда, съзиданието и трудовите доходи. В крайна сметка хората ще забогатеят, ако той бъде премахнат, а оттам ще се увеличат и приходите в бюджета.

Сравненията с 2006 г. могат да покажат с какво се е подобрило благосъстоянието на икономиката и гражданите. Реалният БВП на глава от населението през 2006 г. е 4 500 евро, през 2014 – 5 500 евро. Общият обем на БВП в началото на периода е 22 млрд. евро, а през 2014 г. – 42 млрд. По паритет на покупателната способност спрямо средното ниво на ЕС, БВП на България е 38% през 2006 и 47% през 2014 г., а през 2016 г. – вероятно 49%.

Безработицата през 2006 г. е 9%, през 2008 г. тя достига до най-ниското си ниво за последните 20 години – 5,6%, а през третото тримесечие на 2015 г. тя отново е под нивото на 2006 г. (8,3%).

През 2006 г. данъкът върху доходите на физическите лица е прогресивен 12%, 22%, 26% от дохода[12], а този върху корпоративните доходи – 15%. Въвеждането пропорционален данък отнема време – за 2007 г. е предвидено намаляване само на корпоративния данък до 10%.

Средният паричен доход на домакинствата през 2006 г. е 5 863 лв., а през 2014 – 11 489 лв., т.е. ръстът е 51% (въпреки рецесията и увеличаването на безработицата през 2009-2010 г.)

Пак средно на домакинство разходите за храна и безалкохолни през 2006 г. са 38,2% от дохода и 34,7% общите разходи, иначе казано: разликата в процентите означава, че тогава частично хората живеят на кредит .През 2014 г. разходите за храна и безалкохолни напитки са съответно 30,8 и 30,4% от общите доходи и разходи (кредитът за текущо потребление почти изчезва).

През 2013-2015 г., по недоразкрити причини, в политически проблем се превръщат домакинските разходи за електричество, отопление и прочее. Статистиката показва, че няма много основания за подобни политически тревоги. Като дял от общите разходи на домакинствата сметките за ток и другите режийни разходи и ремонти са 12,9% за 2006 г. и 12,6% през 2014 г. Противоположно на твърденията за „драстично“ увеличение и нарастване на броя на енергийно бедните.

Ако се вземат за сравнение сметките за съобщения (фиксирани и мобилни телефони, интернет и пощенски и куриерски услуги), които впрочем за периода нарастват с над 61%, ще се окаже, че разходите за електричество на домакинствата през 2014 г. и след това са по-ниски от тези за мобилните телефони на един-двама от техните членове.

При това не е лошо да се има предвид, че от 2003 до 2005 г. цената на електричеството е вдигната от регулатора с 45%. (Нека повторя: при 51% по-ниски доходи на домакинствата от 2014 г.)

За облекло и обувки хората сега харчат повече от два пъти отколкото през 2006 г., плащат 3,5 пъти повече данъци (особено след въвеждането на „безчовечния“ по израза на профсъюзни и политически деятели плосък данък през 2008 г.), 56% повече за жилищно обзавеждане и 2,4 пъти повече за свободно време, културен отдих и образование.

По отношение на храната 2006 г. изглежда много по-зле от 2015 и 2016 г. Но тогава на никой не му хрумваше да облага с данъци храните. За периода на „невижданата“  криза, от 2008 до 2012 г. България излиза на първо място в ЕС по продажба на автомобили. По брой на автомобили на 1 000 души през 2012 г. България е на 37 място от 136 страни и е по-напред от Русия и Румъния.

През 2006 г. някои неща бяха познати на малцина, например почти нямаше умни телефони. Едно представително пазарно проучване в началото на 2013 г. установи, че 64% от българските граждани ползват смартфони и почти 70% от тях „плуват“ в интернет всеки ден.

През всичките тези години българските граждани и фирми не само възстановяват спестяванията си в банките (като дял от БВП), загубени през 1996 г. Това се случва точно през 2006 г. Но тогава депозитите на домакинствата в банките са само с 5 млрд. лв. повече от тези на нефинансовите предприятия – 14,6 млрд. лв. срещу 9,7 млрд. лв. Към декември 2015 г. общото равнище на депозитите на българските граждани и фирмите в банките е 73% от БВП, делът на спестяванията на домакинствата – 49% от БВП, два пъти повече от тези на предприятията. Доверието в банките е високо, въпреки ексхатологичните приказки на политиците.

На всичко това може да се възрази, че това са средни стойности, които не отчитат неравенството между гражданите и домакинствата. Това не е така.

По неравенство, измерено според коефициента GINIот ЕВРОСТАТ, през 2012 г. България е практически равна на Гърция, Латвия, Испания, Португалия и Румъния. Според изчисленията на Световната банка динамиката на този коефициент е следната: през 2006 и 2010 неговата стойност е 35,7 и 36 през 2012 г.; през 2007 г. той спада до 28,1 (най-ниската стойност за периода), последващите изменения са следствие на рецесията от 2009 и 2010 г.

Тъй или иначе, от казаното са ясни две неща: че благосъстоянието на българските граждани се подобрява и че слуховете за принос на данъците за обедняването наистина са силно преувеличени или съзнателно насаждана илюзия.

Интересно е да се отбележи, че от 2006 г. досега ефективността на българската данъчна администрация в събирането на данъци се подобрява четири пъти. Това се измерва чрез отношението на разходите за събиране на данъчните приходи към самите приходи. По този показател България е по-добре от Австралия, Белгия, Канада, Чехия, Франция, Германия, Унгария, Ирландия, Израел, Италия, Япония, Люксембург, Холандия, Полша (два пъти по-добре), Португалия, Словакия и Словения[13].

По-важно е друго. Ако разходите на администрацията за събиране на данъци са ниски, това означава две неща – че системата е проста и ясна, и че хората я възприемат за справедлива.

 

*Текстът е публикуван първо в сп. „Мениджър” на 16.11.2016 г.

Авторът е доцент в СУ, бивш изпълнителен директор на ИПИ от 1993 до 2006 г. Статията е съкратен вариант на вече отпечатана книга на института за въвеждането и ползите от т. нар. плосък данък у нас: Асенка Христова, Георги Ангелов, Георги Саракостов, Георги Стоев, Десислава Николова, Калоян Стайков, Красен Станчев и Петър Ганев. „Плоският данък в Българият: предистория, въвеждане, резултати”. София, ИПИ, 2016.

 


[1] Виж: Alvin Rabushka, Robert E. Hall, Flat Tax, Hoover Press, 2007 (Sixth Edition), достъпна в Интернет. Всъщност към годината на това издание (и на първоначалното въвеждане на пропорционален данък върху доходите на юридически лица в България), замисълът е на възраст 25 години. Обсъжданията по този повод са резюмирани от Ал Рабушка в: Alvin Rabushka, The Flat Tax’s Silver Anniversary. В ИПИ ние разполагахме с преработеното издание на книгата от American Enterprise Instituteпрез 1995 г. Преди да ни подарят книгата, ние знаехме за концепцията от статията двамата автори в Wall Street Journal (10 декември 1981 г.), която ни даде Сюзан Е. Уудуърд, тогава главен икономист на Комисията по ценни книжа и борси на САЩ и за няколко месеца съветник на ИПИ в средата на 1993 г.

[2] Rabushka, Hall, p. 39.

[3] Виж накратко за илюзиите по повод плоския данък в една от последните предизборни кампании:  Красен Станчев. „Фискалните илюзии в избирателната кампания”. Преглед на стопанската политика, бр 627, 30 април 2013, на: http://ime.bg/bg/articles/fiskalnite-ilyuzii-v-izbiratelnata-kampaniya-/ .

[4] В началото на 1990-те може най-отявлен защитник на това виждане бе Венцислав Димитров.

[5] Икономическата несъстоятелност на този подход в развитите икономики е обоснована подробно в доклада на Лудвиг фон Мизес „Голям и малък бизнес“ пред срещата на Обществото Мон Пелерин през 1961 г. в Торино.

[6] През 1997 г. пресметнах, че поради естеството на работата си аз бих могъл да се пререгистрирам като „гадател“ и да дължа годишен данък малко под 400 днешни лева. Облагането беше променено през 1998 г. Днес гадатели, екстрасенси и биоенерготерапевти плащат патентен данък според местонахождението на работното място от 2000 до 5600 лв.

[7] Виж: Mieczysław Bąk, Krassen Stanchev, Juraj Rencko (editors), with Lachezar Bogdanov, Assenka Yonkova-Hristova and Docho Mihailov, Needs for Deregulation of the Tax Systems in Central and Eastern Europe, A Comparative Study: Bulgaria, Poland and Slovakia, IME, I.M.E. Occasional papers, 1998. (Докладът е библиографска рядкост, може да бъде намерен в библиотеката на ИПИ и БМА, и в Библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.)

[8] Повече за историята на данъчното облагане в тези страни след 1998 г. виж в: Spasimir Domaradzki, Tax policies in Poland, Slovakia, and Bulgaria: sitting on a ticking bomb or catching up with the West?, IREF Working Paper No. 201603, April 2016.

[9] Това далеч не е първото изследване, установило значимо присъствие на популистки нагласи в разбирането на стопанската политика. То просто показа други, най-вече в нагласите на бизнеса. Обществените нагласи от периода преди 1995 г. бяха в общи линии по-оптимистични. Виж: Красен Станчев. „Икономическият популизъм в България. (Оптимистичен опит от едно изследване)”. Политически изследвания, бр.2 от 1994.

[10] Adriana Mladenova, Dimitar Chobanov, What is the Optimal Size of Government, IME, August 2009, на: http://ime.bg/uploads/335309_OptimalSizeOfGovernment.pdf.

[11] Виж таблиците по страни в: EUROSTAT, Taxation trends in the European Union, DG Taxation and Customs Union, 2015 Edition.

[12] Виж аналогични констатации в: DBResearch, The impact of tax systems on economic growth in Europe, An overview, 5 October, 2012.

[13]  Виж: OECD, Cost of collection ratios (administrative costs/net revenue collections) - http://www.oecd.org/tax/forum-on-tax-administration/database/#d.en.369254