Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Премахване на щатския данък доход* (Статистиката сочи, че той забавя икономическия растеж)

Автор: Ричар Ран** / 23.07.2010
Оцени тази статия:

Знаете ли, че има девет щата, в които няма щатски данък доход? Щатите, в които няма такъв данък, са различни в географски и икономически аспект – от щата Вашингтон на северозапад, през Тексас и Флорида на юг, до Ню Хемпшир на североизток.

Защо се получава така, че някои от щатите с най-големи фискални проблеми имат най-високите ставки за щатски данък доход, като Ню Йорк и Калифорния, докато щатите с малки фискални проблеми изобщо нямат щатски данък доход? Защитниците на високия данък биха казали, че щатите с високи данъци осигуряват повече и по-добри щатски услуги, но емпиричните данни не потвърждават това твърдение. Средно училищата, здравето и сигурността, пътищата и т. н. в щатите с данък доход не са по-добри от тези в щатите без. Нещо повече, има много силни доказателства, че хората се местят от щати с високи данъци към щати с ниски данъци – например миграцията от Калифорния към Тексас и от Ню Йорк към Флорида. (Следващата година комбинираната федерална, щатска и местна ставка на данък доход за гражданин от Ню Йорк ще бъде над 50%, което контрастира с приблизително 38% за гражданите в Тексас и Флорида.) Ако гражданите на Калифорния и Ню Йорк наистина мислеха, че получават достатъчно срещу допълнителното облагане, не биха се местили към щати с ниски данъци. 

Очевидният въпрос е: Къде отиват допълнителните пари от този щатски данък доход? Отиват предимно за обслужване на дълга и за плащане на раздути заплати и придобивки на служителите. Интересно е, че щатите с  високи данъчни ставки имат средно по-високи нива на задлъжнялост на глава от населението спрямо щати без данък доход. (Аляска е отделен случай, защото притежава петролни запаси, срещу които тегли заеми и изплаща ежегодно дивиденти на своите граждани.)

Най-голямото допълнително бреме, което имат щатите с високи данъци, са обхванатите в профсъюзи договори на служителите от управлението. Моят колега от Института „Катон” Крис Едуардс отбелязва: „ Половината от всички щатски и местни разходи – 1,1 от 2,2 трилиона долара през 2008 – отиват за заплати и придобивки на служителите.” Негово изследване показва, че средно възнаграждението на служителите от щатското и местното управление е 45% по-високо от това на еквиваленти служители от частния сектор. В допълнение служители от управлението биват рядко уволнявани – дори тези със слаби постижения на работното място. Важно е, че тази разлика в заплащането е много по-голяма в щати, където повече от половината щатски служители членуват в профсъюзи и това е така във всички щати с щатски данък доход с изключение на Вашингтон. Високият процент на обединените в профсъюзи публични служители и висок дълг вървят ръка за ръка. Тези щати, където под 40% от служителите от управлението са обединени в профсъюзи, имат медиана на щатския дълг на глава от населението от 2238 долара, докато в тези щати, където профсъюзите обхващат повече от 60%, имат медиана на щатския дълг на глава от населението от 6380 долара. Високите нива на профсъюзно обединение водят до раздут кадрови състав, непостижими придобивки и пенсии.

Съществуват множество емпирични и теоретични изследвания, които показват негативното въздействие на щатския данък доход и особено на този с високи пределни ставки върху икономическия растеж в рамките на даден щат. Скорошно проучване, публикувано в Cato Journal от професорите Бари Поусън и Джулс Гордън Каплан, което отчита ефектите на регресивността, конвергенцията и регионалните въздействия при изолирането на ефекта от данъците върху икономическия растеж в щатите заключва: „Юрисдикции, които налагат данък доход, за да генерират определени приходи, имат по-нисък икономически растеж в сравнение с юрисдикции, които разчитат на алтернативни данъци, за да генерират същите приходи.”

Щатът Ню Йорк е пример за това какво не трябва да се прави. Някога той беше най-богатият и най-популярен щат. Връщайки се десетилетия назад до администрациите на Хариман и Рокфелер, той реши да облага и харчи по пътя си към просперитета. (Забележете: Жителите на Ню Йорк сити са изправени пред максимален комбиниран щатски и градски данък доход от над 12%, докато тези в много от другите окръзи на щата Ню Йорк плащат малко под 9%, формирайки средна максимална данъчна ставка от почти 11%.) Резултатите бяха обратното на това, което бе обещано. Отнесено към другите щати, особено към тези без щатски данък доход, населението, икономическият растеж и доходът на глава от населението се понижиха. През изминалата година данъците на глава от населението в Ню Йорк се увеличиха с 419 долара – много повече от всеки друг щат. (Забележете: В Тексас те се увеличиха само с 1 долар. Кой е по-добре сега – Ню Йорк или Тексас?)

Данък доход, сравнен с данък върху потреблението (т.е. данък продажба) и умерен данък върху имуществото е далеч по-труден за управление и предизвиква много повече икономически щети (обезсърчавайки заетостта, спестяванията и инвестициите) и е много по-натрапчив за индивидуалната свобода. Щатите без щатски данък доход като цяло имат по-добри икономически постижения през по-голямата част от последните няколко десетилетия от тези с щатски данък доход и особено от тези с висока пределна ставка. Движението на Чаеното парти показва, че може би е настъпил моментът политиците от щатите с данък доход да поискат премахването му. Добрата икономика би могла да бъде добра политика тази година.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 19 юли 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Любомир Миленков, стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.