Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Питър Дракър за глобалната икономика и националната държава

Автор: Станчо Караиванов / 16.12.2006
Оцени тази статия:


  Дискусиите относно глобализацията често третират въпроса дали приобщаването в световната икономика води до уронване на държавния суверенитет. Според повечето антиглобалисти глобализацията води до демократичен дефицит в отделните страни и отнемане на изконни държавни права. Десни и националистически формации използват подобни аргументи, за да привлекат електорална подкрепа срещу “надвисналата опасност за родината”. Питър Дракър в своята статия “Глобалната икономика и националната държава” [1] предлага своята гледна точка по този въпрос.Дракър обръща внимание на интересен аспект на спора, а именно, че прогнози за смъртта на националната държава не съществуват от вчера и днес, а от близо 200 години. Пръв е Имануел Кант, след това Карл Маркс, а отпреди петдесет години в речите на Бертранд Ръсел. Въпреки тези прогнози, обаче, националните държави показват завидна издръжливост. Според Дракър държавата ще оцелее през икономическата глобализация и информационната революция; обаче, тя ще претърпи големи промени, особено в сферите на фискалната и парична политика и външната икономическа политика.

Дракър цитира Жан Боден, френския адвокат, който през 1576 създава термина “суверенитет”, според когото контролът на парите, кредита и фискалната политика е един от трите основни стълба, които поддържат държавата. Според Дракър, ако това е вярно, то въпросният стълб никога не е бил особено стабилен. Към средата на 19ти век основното разплащателно средство вече не са монетите или банкнотите, емитирани от държавата, a кредит, създаден от бързоразвиващите се частни търговски банки. Държавата отговаря със създаването на централната банка; обаче златният стандарт, който в началото на 20ти век е вече всеобщо признат, налага стриктни ограничения на паричната и фискална политика. Международният режим, договорен в Бретон Уудс, въпреки че е по-гъвкав от предвоенния златен стандарт, продължава да ограничава паричния и фискален суверенитет. Наднационалният контрол върху този суверенитет формално пада с решението от 1973 г. на Ричард Никсън да освободи долара да се търгува свободно, като по този начин на практика слага край на бретон-уудското споразумение.

Опитът с дадената свобода на правителствата, обаче, опровергава прогнозите за стабилизиране на валутните курсове; валутите почти никога не са варирали толкова колкото от 1973 насам. Главна причина за това изглежда са безотговорните национални фискални и парични политики. Освободени от външни ограничения, различните правителства започват “фискален гуляй”, който макар и да носи краткосрочна политическа популярност води до дългосрочни икономически загуби и проблеми.

Вследствие от това, Дракър заключава, надеждата правителствата да поддържат самодисциплина е “чисто фантазиране”. Вместо това, обаче, глобалната икономика налага други механизми на фискална отговорност, а именно “виртуалните пари”, появили в резултат от плаващите валутни курсове и отварянето на финансовите и капиталовите пазари. Виртуалните пари се създават основно чрез търгуване на валута на международните пазари и не съществуват извън тях. Те не се създават от икономически дейности като инвестиране, производство, консумация или търговия, както и не отговарят на традиционното определение за парите, т.е. не служат като средство за оценяване, съхранение на стойност или размяна. И като такива не се подчиняват на икономическата логика или рационалност, а са бързо променливи и лесно се подчиняват на слухове, неочаквани събития или паника.

Обаче, тяхната мощ не е виртуална, а съвсем реална. Количеството виртуални пари е толкова голямо, че обръщането им в дадена валута (или съответно разпродаването на тази валута) има много по-голям ефект от потоците на инвестиции, търговия или финансиране. За един ден може да се търгуват виртуални пари, които да стигнат на целия свят да финансира търговията и инвестирането си в продължение на година. Пример за паника на валутните пазари е сриването на долара през 1995 г. в резултат от провала на републиканската партия в САЩ да прокара промяна в конституцията, налагаща балансиран бюджет. Доларът се срива от 106 йени за долар до 80 йени за долар, почти причинявайки колапса на американския пазар за държавни ценни книжа, на който, пък, САЩ разчитат за финансирането на търговския си дефицит. От подобни сривания пострадват френския франк през 1981, което разубеждава Митеран от предизборните си планове, шведската крона, британската лира, италианската лира и мексиканското песо. Виртуалните пари печелят всеки път, доказвайки че глобалната икономика е решаващият арбитър на паричните и фискални политики.

Сриването на дадена валута не е желателен лек за фискална безотговорност, тъй като много често има катастрофални последици, както става в Мексико през 1995 (шест години икономически растеж биват пометени) или Тайланд (началото на азиатската финансова криза). Обаче, според Дракър, засега няма друг метод за контрол освен фискална и парична политика, която освобождава държавата от зависимост от краткосрочни, “горещи” виртуални пари за покриването на дефицити; а това означава балансирани бюджети за три- или петгодишни периоди от време. Т.е. глобалните пазари карат правителствата да се държат отговорно, за да избегнат негативни икономически последици. Начинания като Европейската централна банка не променят тази реалност, а институционализират взимането на основни икономически решения от глобалната икономика.

Но това не означава, че суверенитетът на държавата е подкопан; държавата запазва правото си да води самостоятелна политика, като, обаче, бива жестоко наказана за безотговорно и неразумно поведение. Дракър също твърди, че държавата остава в правото си да определя външната си икономическа политика. Обаче, новите реалности налагат променянето на някои основни допускания и теории. Пример за това е неспособността на американските държавници през 80те години на свият търговския дефицит с Япония. Договореното между Рейгън и японското правителство освобождаване на долара и йената от фиксирания курс води до падане на долара от 250 йени за долар до 110 йени за долар. Евтиният долар е желан от Рейгън и икономическите му съветници, защото според икономическата теория по-евтината национална валута би довела до покачване на износа и свиване на вноса. Всъщност, американският износ наистина нараства, но главно към страни, спрямо чиито валути доларът се е вдигнал, а вносът от Япония продължава да расте и търговския дефицит се влошава. Обяснението за това явление, което изглежда опровергава икономическите модели, е, че докато японските износители за САЩ наистина страдат от скъпата йена, японските вносители на стоки, търгувани в долари (като суровини и храни), печелят от ниския долар. И тъй като Япония внася почти толкова стоки в долари, колкото и изнася, крайната промяна за японската икономика е почти нулева. В крайна сметка обвързването със световната икономика подтиска ефектите от промяна на валутните курсове.

Друга новост в международната търговия е същественият дял, който се пада на вътрешнофирмени обмени. Американският Департамент на търговията пресмята, че около 40% [2] от износа от развитите страни представлява трансфери към филиали на фирми от тези страни. В юридически смисъл, това е износ. На практика, те са вътрешнофирмени трансфери и като такива не се влияят от промени във валутния курс, тъй като да се промени това отношение е много по-скъпо, отколкото разходите от курса на валутата. Дракър още набляга на нарасналата значимост на международните инвестиции, знанието и технологиите и трансформирането на компаниите от “мултинационални” в “транснационални” (компании, при които само правните отдели и отделите “продажби”, обслужване и PR са “местни”, а всичко останало е глобално). Аутсорсингът, наемането на подизпълнители и разпръсването на производствения процес по различни части на света променят структурата на световната търговия и потоците от капитали. Именно ако искат да окажат влияние върху това, правителствата трябва да преосмислят икономическите си модели и политики.


Тази статия на Дракър внася известна светлина върху дебатите относно глобализацията и държавния суверенитет. В крайна сметка, според него, националните държави показват завидна издръжливост, тъй като, поне засега, няма друга институция, способна на политическа интеграция и членство в международното политическо общество. На привържениците на теорията за изчезващата самостоятелност той отвръща, че самостоятелна фискална и парична политика държавите почти никога не са водили, а в периодите, когато са можели да правят това, са се провалили поради безотговорност. Глобалната икономика налага по-сурови наказания, но самата политика си остава дело на правителствата. В същото време трябва да се преосмислят досегашните опити за намеса в международната икономика.

Тази препоръка важи и днес, десетина години след написването на статията. Администрацията на Джордж Буш в момента води упорита борба с Китай за оскъпяване на китайския юан, явно допускайки, че по-скъпият юан ще намали китайския износ за САЩ и съответно ще свие и огромния американски дефицит по текущата сметка. Авторите на подобни предложения не взимат под внимание факта, че съществена част от търговията между Китай и САЩ се състои от вътрешнофирмени трансфери или “внос” на стоки, които са били “аутсорснати” преди няколко години и доскоро са били американско производство. Съответно, една голяма част от китайския внос няма да се повлияе от разлика в курса, а ще си остане непроменена. Този факт, допълнен с някои изследвания, че САЩ страдат от прекомерно потребление в резултат от ниски лихви и ниски нива на спестявания, води до заключението, че оскъпяването на юана просто ще повиши нивото на инфлация в САЩ и ще задълбочи дефицита, а ще затрудни американските инвестиции в Китай.

 

 


[1] Drucker, Peter F. The Global Economy and the Nation-State. Journal of Foreign Affairs, Vol.76, No.5, September/October 1997

[2] Статията е писана през 1997г. и оттогава този дял със сигурност е нараснал.