Печалбата е отговорно обществено занимание

През миналата седмица се оказа, че данък печалба може да бъзе намален до 10 процента. Една от причините мнозинството да се съгласи на такъв ход е, че по други линии данъците и квази-данъците на бизнеса са нараснали до степен, при която квази-облагането прави ненужно налагането на този пряк данък изобщо.
Квази-данъците върху предприемачеството се оправдават най-вече с възгледа за необходимостта от т.нар. социална отговорност. Затова и не възниква противоречие между намаляването на този данък и общите възгледи на управляващата коалиция. Затова и най-често използваният аргумент в полза на промяната бе, че приходите от данък печалба в бюджета „и без друго са пренебрежимо малко". На това отгоре се очаква, че членството в ЕС ще увеличи възможностите за търсене на „обществена отговорност" от бизнеса. Подмяната на обществени роли и правила с използването на този аргумент е описано от нобеловия лауреат Милтън Фридман преди 36 години. Това той прави в статия, публикувана на 13 септември 1970 г. в Ню Йорк Таймс под заглавие „Обществената отговорност на бизнеса е да увеличава своите печалби". Тук ще се опитам да преразкажа накратко разсъжденията на Фридман и да приведа накратко няколко допълнителни аргументи за необходимостта доктрината за социалната отговорност на бизнеса да бъде изоставена.
Според Фридман откритието, че търсенето на печалба е равно на „социална отговорност" е равно на прозрението, че хората говорят в проза. Обратното: когато бизнесмените защитават идеи от областта на т.нар. обществена съвест, като например „премахване на дискриминацията", „създаване на работни места", „опазване на околната среда" и др.под., те фактически се поддават на влиянието на интелектуални сили, които подкопават устоите на свободното общество. Обсъждането на въпросите на „социалната отговорност на бизнеса" като нещо различно от онова, което прави всеки ден предприемачеството са забележителни със своята аналитична разпуснатост и липса на логическа последователност. И туй е видно от следните няколко обстоятелства.

Бизнес, отговорност и права на собственост
Само отделните хора имат отговорности. Абстракции като „бизнесът" и „обществото" нямат такива, които да са различни от отговорностите на съставящите ги индивиди. Корпорациите, фирмите са изкуствени юридически личности и могат да имат само отговорности, които също са изкуствени. Когато се говори за социални отговорности, първо, трябва да се запитаме: какво точно това означава и за кого?
Очевидно, това ще рече, че нещо се очаква от бизнесмените, т.е. индивидуалните предприемачи и управителите на корпорации. Положението на първите рядко се има предвид в разговорите за „социална отговорност". Управителите всъщност са наемни работници на собствениците на корпорацията. Тяхната отговорност е да водят делата й според желанията собствениците. В най-общия случай става дума за изискване да се правят колкото е възможно повече пари при съобразяване с нормите на закона, обичая и етиката. Разбира се, възможно е собствениците да имат и други идеи; например да учредят корпорация, която изразходва т е х н и т е средства за болници, училища и т.н., като специално изискват предоставянето на услуги да не носи печалби.
Същественото тук, че управителят на корпорацията е подчинен на онези, които притежават или учредяват институцията и неговата (нейната) първична отговорност е спрямо тези хора, а не по отношение на колкото и да било другиго. Тези отношения са описани в доброволния договор между тях, където описани и критериите, по които се съди за изпълнението на задълженията. Като личност управителят може да има естествено и други права и отговорности – към семейството, съвестта си, свой клуб, град, страната си или пък да участва в благотворителност. В зависимост от предпочитанията, той или тя могат отделят от свободното си време и дохода си за служене на тези отговорности, които при желание могат да се определят като „обществени". Но те са отговорности на индивида, а не на корпорацията или бизнеса изобщо.

Объркването на отговорности в корпорациите
Ако не е чиста реторика, други освен споменатите изисквания за „социална отговорност" би трябвало да означава, че управителите ще трябва да действат в разрез с интереса на своите работодатели. Ако например той или тя се въздържат от увеличаване на цените на стоките и услугите на корпорацията, това би служило на социалната цел за предотвратяване на инфлацията. Подобни са и целите като опазване на околната среда отвъд разходите, които са приемливи за корпорацията или пък изискванията да се наемат трайно безработни вместо най-подходящите работници, „за да се намали бедността".
Във всички тези и други случаи управителят би харчил парите на някой друг, на собствениците на корпорацията, за да служи на някакъв абстрактен обществен интерес. Това ще намали дохода на акционерите. А ако, поради тези абстрактни цели, той или тя увеличават цените, всъщност потребителите финансират осъществяването на „социалните" цели. Друга възможност е той или тя да намалят заплатите на своите работници или вложенията за усъвършенстване на технологиите, което всъщност означава, че харчат парите на работниците си за „постигането" на въпросните социални цели. При това е очевидно, че:
• а) и акционерите, и потребителите, и работниците могат да харчат своите пари (доход) за някакви цели извън корпорацията, защото и те подобно на управителите имат своите лични права и предпочитания, и
• б) „постигането на обществените цели" напълно правомерно е поставено в кавички, защото други корпорации и управители, които не се държат по този начин, ще събират повече средства от инвеститори, ще продават при по-висока печалба и ще подбират по-добри работници и технологии, а въпросната корпорация ще работи при по-лоши условия, ще събира по-малко средства, ще отблъсква инвеститорите и ще трябва в някакъв момент да фалира, да уволни работниците, да намали средствата за опазване на околната среда и т.н., ако не си извоюва политически привилегии или монопол.
Това означава, че налагането на тези и други социални цели е всъщност особен вид налагане на данък и намеса в начина на изразходването на доходите на корпорацията.

Объркването на отговорностите в обществото
Разбира се, възможно е собствениците да изискват преследването на такива цели от управителите. Проблемите възникват, когато последните действат по начин, който е различен от начина, по който собствениците изразходват своите средства. Именно тогава управителят налага данък, действа в разрез с интересите на собствениците, потребителите и другите лица, участващи в обществената размяна.
Това повдига много въпроси от политическо естество. Най-важният от които е налагането на данък без съгласието на данъкоплатеца. Това съгласие се формира в процеса на представителната демокрация. Когато управителите на корпорацията действат за постигането на споменатите и други цели, те извършват няколко съществени чисто политически подмени:
• Първо, застават в позицията на „законодатели" и „народни представители", които облагат с данъци, без особена прозрачност на онова, което вършат и без да са избрани за тази функция. Правителствените функции за контрол и преразпределение през данъците се размиват, превръщайки се един вид в частна работа.
• Второ, те тълкуват законите, макар това да не би трябвало да се изисква от тях от работодателите им при нормално стечение на обстоятелствата. Това се е случило, защото, както стана дума, въпреки че избран да служи на целите на корпорацията, той или тя са принудени да служат на други цели.
• Трето, губи се разликата между държавни служители – назначени, от народните избраници, от избирателите и изпълняващи в крайна сметка техни указания (политика) – и управители на корпорации, които по идея имат съвсем други обществени задачи, а именно – да увеличават печалбите на предприятието.
• Четвърто, тези квази-държавни служители обаче остават за заплата на своите частни работодатели. Получава се смесване на публични и частни задачи. Вследствие на него възниква изкушение за симбиоза между обществени (изборни, в условията на представителна демокрация) и частни функции, от които възникват или корупция, или монополи и олигополи, а най-често – всичко това заедно.
Тази структура рано или късно започва да работи за себе си и не просто няма нищо общо със „социалната отговорност" по повод задържане на инфлация, опазване на околната среда и премахване на бедността, но всъщност има явна склонност да утежнява положението на фронтове на обществената „ангажираност".

Всеобщо лицемерие
Получава се обществено положение, при което всички започват да мамят всички „Социалната отговорност" започва да работи като параван за прикриване на измами. Призивът за такава отговорност е типично социалистически или комунистически, защото тъкмо тези възгледи се свеждат до това, че политически, а не пазарни механизми определят решения за използване и разпределяне на оскъдните ресурси за различни алтернативни полета на употреба.
Нека предположим, че бизнесът действа bone fide и се стреми да изпълни някаква обществено значима цел. Например да не повишава инфлацията. Дори когато се стреми искрено към нея, най-многото, което може да направи е – както стана дума – да не повишава цените и да уведоми своите работодатели, че той работи за поддържане на ниска инфлация в обществото. Ако акционерите също толкова искрено одобрят такова поведение, гаранциите, че инфлацията няма да се вдигне напълно отсъстват. Това е така, защото и едните и другите имат интереса и квалификацията да търсят най-изгодната печалба и нямат никакви инструменти на въздействие върху инфлацията като цяло. Аналогично е положението и при другите, считани за важни, обществени задачи.
Намаляването на печалбата увеличава проблемите по натрупване и събиране на капитал, намалява дохода на компанията и нейните работници, намалява възможностите за инвестирани в пречиствателни съоръжения, обема на платимите данъци и създава рискове за заетостта. Всичко това са съпътстващи феномени на намаляването на търсенето на печалба.
Обществената добродетел на частните конкурентни предприятия, казва Милтън Фризман през септември 1970 г., е, че те карат хората да бъдат отговорни за техните собствени действия и правят невъзможно или поне трудно експлоатирането на други хора за техни собствени егоистични или алтруистични цели. Така хората са свободни да правят добро за своя собствено сметка. При корпорациите това е по-трудно отколкото при индивидуалните предприемачи. При големите предприятия се намесват и други деятели и процедури, като синдикати, колективно договаряне и правителствен контрол върху договорите. Ако индивидуалният предприемач реши да действа „социално отговорно", той или тя изразходват собствени средства и това е негово право, за което няма основания да бъде ограничавано. Той или тя също ще трябва да намалят печалбите, заплатите и други разходи, както това правят и корпорациите. Но тъй като индивидуалният предприемач има по-малко възможности да бъде монополист, вредите от неговите действия са минимални.
Наличието на трудности да се прави добро от името на корпорация не означава, че корпорациите не го правят. Те имат интерес от стабилност на работната сила, от поддържане на равнището на нейните знания, умения и условия на живот. Когато те правят това за поддържане и увеличаване на печалбата, от това печели пряко корпорацията и косвено работещите в нея, мястото и страната, където оперира предприятието, спазвайки легитимно и ясно възприетите закони и обичаи.
Трудностите да се прави добро от добри хора са един вид цената, която обществото плаща, за да не улеснява причиняването на вреди от злонамерени хора. Когато по законодателен или неформален път „социалната отговорност" измества търсенето на печалба като мотив на поведението на предприятията, страдат и предприемачите и техните работници, и икономиката, и обществено-политическата уредба на страната.