Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Ограничено право на избор

Автор: Калоян Стайков / 01.07.2016
Оцени тази статия:

Бай Иван е средностатистически българин, който разбира от всичко, но най-вече от футбол и политика. От 2013 г. той разбира още от цените на тока и има решение на проблемите със „скъпите централи”[1], от 2014 г. разбира от банки и процедури по несъстоятелност, а от миналата година разбира от референдуми – вътрешни и външни, както и от последствията от тях.

Като всеки средностатистически човек бай Иван иска всяка година да отиде на почивка поне веднъж и за тази цел всеки месец спестява част от заплатата си в касичка на разпореждане на държавата, от която тя му финансира почивките. Когато отиде на почивка обаче се оказва, че управляваните от държавата средства не достигат за цялата почивка и редовно той е принуден да доплаща от другите си спестявания или да взима кредит. Почивните условия не само че не са от най-добрите, но и са най-лошите в Европейския съюз, обслужването е с ниско качество и много често бай Иван се връща от почивка по-изморен, отколкото преди нея и се налага да планира нови почивки, за да си почине от предходни такива.

До скоро бай Иван можеше да почива където си избере, така че, ако не е доволен от една почивна база, да се насочи към друга. Тази година обаче правителството приема Национална почивна карта, която определя колко и какви почивни бази може да има по региони и решава, че от спестените му пари ще финансира само почивки в тези бази. По този начин бай Иван е изправен пред два проблема:

  1. Тъй като много хора искат да почиват лятото, а финансираните от държавата бази са ограничени, ще има хора, които ще трябва да чакат за почивка, като например летуват през октомври;
  2. Ако не е доволен от почивните бази или не иска да чака, може да отиде в друга, но ще трябва да плати цялата сума за почивката от собствения си джоб, нищо че е спестявал всеки месец и държавата би следвало да направи това вместо него.

С най-груби щрихи това описва ситуацията в държавната здравноосигурителна система, след като през март т.г. беше приета Национална здравна карта, която определя нуждите от инфраструктура (например болнични легла и отделения) и необходимите кадри (лекари, сестри). Част от народните представители атакуваха приемането ѝ в Конституционния съд, който отхвърли искането им на 28 юни. Според съда не може ограниченият публичен ресурс (спестяванията на осигурените лица) да се разпилява върху всички лечебни заведения, затова е необходимо да се установят „критериите и реда за поддържане на равновесието на интересите при гарантиране на здравето на хората като публично благо”.

Истината е, че и до момента имаше критерии, на които всяко лечебно заведение трябва да отговаря, за да сключи договор с Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Незнайно защо обаче изпълнителната и законодателната власти, а и Конституционният съд, смятат, че наличието на договор с НЗОК означава, че болницата задължително е финансирана от касата, което не е вярно. Финансирането на системата е по схемата „парите следват пациента”. Ако през „Болница А” с договор с касата се лекуват 10 пациента, тяхното лечение се заплаща от НЗОК, но ако те не са доволни и догодина се лекуват в „Болница Б”, касата няма да плати на първата болница.

При наличие на ограничено на брой население с определена демографска структура здравноосигурителните му нужди също са в голяма степен фиксирани. Възможни са отклонения, които се дължат на предвидими фактори – промяна на броя и структурата на населението, които се случват бавно, и на непредвидими фактори – природни бедствия, инциденти, аварии и т.н., които са с еднократен ефект. С други думи наличието на 300 повече болнични легла не води автоматично до 300 нови болни, които да заемат леглата. Имайки това предвид, няма как ресурсът да се разпилее по простата причина, че болниците не могат да отчетат лекуване на 14 млн. население без одобрението на НЗОК. С други думи, ако има разпиляване на ограничения ресурс на касата, то е заради неефективното му управление и заради злоупотреби. Ограничаването на броя на болничните легла и отделенията няма да реши нито един от двата проблема.

Според съда здравеопазването е публично благо, което „няма конкурентна природа и всеки се ползва от него едновременно с неограничен брой други индивиди”. Но всеки, които е чакал с часове пред кабинета на личния си лекар за направление, знае, че това не е така, тъй като:

  • не може всички да бъдат прегледани едновременно,
  • не може всички да получат направления за специалист или лаборатория (защото има месечни лимити),
  • не може всички едновременно да използват ядреномагнитен резонанс,
  • не може всички едновременно да бъдат оперирани.

 

Накратко, не е възможно едновременно здравеопазването да разполага с „ограничен публичен финансов ресурс” и всеки да се „ползва от него едновременно с неограничен брой други индивиди”. Да не говорим, че развитите страни отдавна са доказали ползите както от частното здравно осигуряване, така и от наличието на частни доставчици на здравни услуги.

Друго твърдение на съдиите е, че изборът на НЗОК да не сключи договор с едно лечебно заведение и/или отделение, „не ограничава свободата на избор на пациентите относно изпълнителите на здравни услуги”. Технически това е вярно, тъй като няма пряка забрана човек да се лекува в здравно заведение, което няма договор с НЗОК. Съществува обаче индиректно ограничение – парите, които отделяме за здравни осигуровки, могат да се използват само в определените от касата здравни заведения, а ако искаме, може да се лекуваме другаде за собствена сметка. Това е проблем първо, защото тези, които могат да си го позволят, ще плащат два пъти – здравни осигуровки и директни плащания, за една и съща услуга и второ, защото за тези, които не могат да си го позволят, това се превръща в забрана да се лекуват в болници, които нямат договор с касата. Това е все едно да дадеш избор на човек със среден ръст между ябълка, която е поставена на кухненската маса, и портокал, който е на три метра височина. Човекът може да си избере портокала, но не може да го стигне.

Заключението на съда е, че „тази държавна намеса е насърчаване на конкуренцията между изпълнителите на медицински дейности на територията на цялата страна и осигуряване на еднакви възможности за достъпна медицинска помощ на населението”. Трудно е да се обясни как едновременно се ограничава достъпът на пациенти до лечебни заведения (като се увеличава цената за услугата им), а заедно с това се насърчава конкуренцията. Ако се върнем на примера с портокала, това е като да дадеш на един от двама души стол, а на другия – не, и да твърдиш, че насърчаваш конкуренцията.

И така бай Иван ще бъде принуден да си избере къде да летува в рамките на позволеното от държавата, разбира се. Ако не е доволен от обслужването, може да се опита да смени морския курорт с друг, но само ако има свободни места, ако не – ще го отложи за октомври-ноември, когато е по-свободно. Това обаче по никакъв начин няма да разреши проблемите на държавнофинансираното почивно дело и нито качеството, нито финансовото състояние на системата ще се подобри. А бай Иван ще бъде принуден да плаща все повече от собствения си джоб за все така лошите услуги, които получава.

 


[1] Такива с преференциални цени и задължително изкупуване