Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Непоправимите кейнсианци*

Автор: Ричард Ран** / 11.03.2011
Оцени тази статия:

Основателят на кейнсианската теория би отрекъл политиките, свързани с неговото име 

Представете си, че имате сериозен проблем с алкохола, който е довел до влошаване на качеството на Вашия труд. Ако лекарят Ви каже: „Не спирай да пиеш сега, защото отрезвяването ще е тежко и няма да подобри веднага работата ти” като пропусне да спомене, че ако продължавате да пиете ще станете крайно неадекватен и може да умрете - какво ще си помислите за Вашия лекар?

Правителството на САЩ има сериозен проблем с прекомерното харчене. Ако разходите и произтичащите от това дефицити не бъдат спрени скоро, икономиката на Щатите ще стане неадекватна, а нашата свобода и благоденствие ще изчезнат. Въпреки неоспоримите доказателства, че правителството върви към дългова криза, все още има икономисти, които препоръчват: „Харчете повече”. Миналата седмица, един от поддръжниците на големите разходи - Марк Занди от Мууди’с – направи абсурдното изказване, че опитите на републиканците да намалят дефицита с около 60 милиарда долара  (или по-малко от 2% общите федерални разходи) ще доведе до загубата на 700 000 работни места. Демократите и техните медийни съюзници, разбира се, се заловиха за възможността, която г-н Занди им предостави, като извинение да не ограничават публичните разходи. Вместо това, те предложиха съкращаване на бюджета с четвърт процент.

Икономистите като Марк Занди и изключително безотговорния Пол Кругман от Ню Йорк Таймс, настояващи за допълнителни огромни публични харчове, поддържат упорито кейнсианските идеи, които бяха изцяло отхвърлени и неведнъж са показвали, че не работят. Когато следвах докторантура в Колумбийския университет, аз също учих каноните на кейнсианството. Но когато през 70-те настъпи голямата стагфлация, беше очевидно, че това, което е написано в учебниците, беше неприложимо в реалния свят. До този момент не бях много запознат с Австрийската (водена от Ф. А. Хайек) и Чикагската (оглавена от Милтън Фридмън) икономически школи, но скоро след това осъзнах, че Хайек,  Фридмън и техните колеги имат много по-добро схващане и обяснение на процесите в реалния свят. Кейнсианските идеи работят на теория, но не и на практика, за разлика от идеите на Австрийската и Чикагската школа, работещи не само на хартия, но и в реалността, както беше демонстрирано от Роналд Рейгън, Маргарет Тачър и много други по целия свят.

Основният аргумент на кейнсианците е, че ако в период на рецесия, правителството повиши публичните разходи, ще осигури заетост за останалите без работа и така допълнителните харчове ще имат усилен ефект върху икономиката. Това може да се случи само ако публичните харчове не заместват разходите на частния сектор и на по-ефективни публични програми, а използват спестяванията на домакинствата и предприятията по по-добър начин, отколкото би го направил частният сектор. В действителност обаче, държавните разходи са далеч по-непродуктивни от частните. Сметната палата на САЩ, например, наскоро оповести доклад, разкриващ стотици излишни и дублиращи се правителствени програми – т.е. очакваният усилен ефект на бюджетните разходи изобщо не се проявява. Поради тази причина, кейнсианците никога не постигат заветната пълна заетост, като остават единствено призивите им за още и още публични разходи.

Кейнсианците са оставили запомняща се следа от провали в историята. Въпреки значителното нарастване на държавните разходи през 30-те години на миналия век, икономиката стагнираше, а частният сектор се съживи едва след края на Втората световна война, когато колективното потребление беше драстично съкратено. Кейнсианците казваха, че това свиване на разходите ще поднови депресията, но сгрешиха. Грешаха и през 70-те когато твърдяха, че стагфлация не може да съществува, както и в началото на 80-те, когато казваха, че рейгъновата икономика на предлагането няма да проработи. Занди, Кругман и останалите сгрешиха когато твърдяха, че икономическите стимули на Обама ще задържат безработицата под 8%. Единствената причина, поради която им позволяват да се изказват, е само защото дават на политиците извинение да харчат чужди пари. Колко жалко.

Джон Б. Тейлър от Университета Станфорд - изключително уважаван и благонадежден икономист и бивш помощник-секретар в Министерството на финансите, както и член на Съвета на икономическите съветници към президента - правилно отбеляза, че „нищо не може да противоречи повече на икономическата логика, опит и факти” от твърдението на г-н Занди и останалите, че ограничаването на държавните разходи ще забави икономическия растеж.

В реалността, всяко нарастване на публичните разходи ще влоши допълнително отношението дълг към брутен вътрешен продукт, което означава, че обслужването на дълга ще става все по-скъпо, достигайки накрая неустойчиво ниво – това се случи с Гърция. Заемодателите на правителството, ще изискват по-висока възвръщаемост, поради по-високия кредитен риск и/или инфлация. Правителствата обикновено не изпълняват задълженията си (т.е. мамят кредиторите си) като обезценяват дълга си, печатайки инфлационно пари, не плащат дължимите лихви или просрочват връщането на заема. Съединените щати се приближават с бърз темп към нивото на неустойчивост – т.е. не съществува друга реална възможност, освен значително съкращаване на публичните харчове.

Въпреки, че е грешал за много други неща, Джон Мейнард Кейнс е разбирал проблема, свързан с акумулирането на твърде голям дълг, поради което е защитавал балансирането на бюджета през бизнес циклите. Ако Кейнс беше жив днес, щеше ли да подкрепи модерните кейнсианци? Малко вероятно.

 

*Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 7 март 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Георги Аврамов – стажант в ИПИ.

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.