Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Необяснимото богатство е резултат от липсата на свободен пазар*

Автор: Петър Ганев / 26.02.2016
Оцени тази статия:

*Статията е публикувана за първи път във в-к Сега на 26 февруари 2016 година.


В българското общество има дълбоко вкоренено усещане за несправедливост. Това е видимо от международните изследвания за доверие в институциите и върховенство на закона. Видимо е и от бдителността, с която се гледа към образа на предприемача у нас. Видимо е и от допитванията на НСИ, които позволяват да проследим тези нагласи по доходни групи. През последните години стана модерно да се поставя знак на равенство между усещането за несправедливост и дискусията за подоходното неравенство, което почти автоматично хвърля вината върху свободния пазар.

Автори като Джоузеф Стиглиц и Тома Пикети намериха добра почва у нас, предоставяйки интелектуалната основа за тезата, че свободата в икономическите отношения води до подоходно неравенство, което в крайна сметка разрушава обществата. Теза, която стъпва на верни наблюдения - наличие на подоходно неравенство и усещане за несправедливост, но е погрешна както в своята изходна точка, а именно приемането на свободния пазар за даденост, така и в открояването на причинно-следствените връзки. Няма по-добро доказателство за това от родната действителност.

Нещо, което прави силно впечатление при по-дълбокото вглеждане в резултатите от допитването на НСИ за условията на живот и т. нар. "благополучие", е, от една страна, открояването на ясна връзка между доходите и щастието в българското общество, а от друга - масовото усещане за несправедливост. И бедни, и богати са категорични, че обществото ни не е справедливо. Да, по-високите доходи водят до по-качествен живот и съответно до по-висока удовлетвореност, но някъде дълбоко остава усещането, че нещо не е наред, и то нещо, което влиза с пълна сила в рамките на понятието "неравенство". Как става така, че две групи от обществото, чиито доходи се разминават 7 пъти (най-богатите и най-бедните 20% от домакинствата), споделят общо усещане за несправедливост?

Отговорът до голяма степен се крие в схващането ни за неравенството, т.е. доколко под това понятие разбираме неравенство пред закона или неравенство в "богатството". И не просто в делението между двете, а във въпроса до каква степен липсата на върховенство на закона води до изкривявания в богатството. Именно този въпрос е обединителната нишка в обществото. Усещането на дълбока несправедливост у нас не се крие в доходната пропаст между висшистите и тези с основно образование, нито в разликата между заетите в големия град и безработните в малкото населено място. Не, гневът, който се свързва с подоходното неравенство, е на практика гняв към необяснимото богатство. Последното не е присъщо на свободните пазари, а е ясен признак за това, което икономистите наричаме "клиентелизъм". Тази дума, донякъде символично, можем да намерим в Речник на новите думи в българския език от края на XX и началото на XXI век, разтълкувана така: "Порочно явление в управленската политика и политическия живот, свързано с покровителстване, толериране от хора с държавна или политическа власт на определени лица, ползващи се с материални или други облаги вследствие от това."

Необяснимото богатство у нас, това, което поражда усещането за несправедливост, не е продукт на пазара, а на неговата липса. Нещо повече, необяснимото богатство за едни често означава пречки пред развитието на всички останали. В международните оценки за българската икономика - било то за конкурентоспособност или за икономическа свобода, страната ни получава изключително ниска оценка за работата на институциите и върховенството на закона, с което силно се различава от развитите западни общества. Това говори за обвързване на политика и бизнес, за повсеместна корупция, за привилегии, за пречки и липса на състезание. Това не са характеристики на свободния пазар.

Всъщност, ако се вгледаме в най-големите социални бомби от последните години, то неизбежно ще се натъкнем на държавата и нейната клиентела - срутването на банката на властта, корупцията и дълговете в енергетика, нефункциониращото държавно здравеопазване, социалистическия железопътен транспорт, опорочените поръчки за разходване на публичен ресурс, в т.ч. пристрастяването към усвояването на европейски средства. Да търсим отговор на тези проблеми с прогресивно облагане и напомпване на преразпределението, тоест с още държава, би било глупаво - това само би подсигурило още клиентела. 

Изострянето на чувството за несправедливост предполага и опити за неговото улавяне, които днес са по-видими от всякога. Водещият мотив на клиентелата е сляпото заклеймяване на пазара и настройването на фискалните илюзии - политическата намеса във всеки частен проблем и съответно раздуването на дефицитите. Фалшът на този мотив донесе донякъде неочаквани резултати - устойчива криза в модела на клиентелизъм. Усилващият се обществен натиск не за държавни харчове, а за промени в съдебната система и борба с корупцията по високите етажи на властта е признак за промяна, която излиза далеч отвъд празните приказки за лошия пазар и нуждата да обуздаем свободата.