Лъч светлина

„А в ъгъла, облегнато до стената,

стоеше в студеното утро бедно момиченце

 с червени бузички и с усмихнати устица

– то беше замръзнало…"[1]

Светлината е била единствената и последна надежда на малката кибритопродавачка в широко известната приказка на Андерсен. С годините обаче, нещата се променят – светлината и топлината се приемат за даденост, хората са неимоверно по-богати и често пренебрегват и отричат постиженията си.

На 31 март 2007 г. повече от два милиона души и 2100 компании изключиха светлините си за един час – „Часът на Земята" – изпращайки своето послание за борба с глобалното затопляне. Събитието се случи в Сидни (Австралия) и беше широко отразено в световните медии, главно чрез впечатляващи кадри на потъващият в мрак град.

В 8 часа вечерта на 29 март 2008 г. кампанията става глобална. Този път партньори на акцията ще бъдат градове от цял свят, сред които Копенхаген, Торонто, Чикаго, Монреал, Мелбърн, Тел Авив и Банкок. Всички застават обединени срещу „най-голямата заплаха", пред която някога се е изправяла нашата планета.

Въпросната заплаха, както вече споменахме, е митичното глобално затопляне. Не е тук мястото отново да навлизаме в противоречивите свидетелства за самото съществуване на глобално затопляне или пък за липсата на всякакви доказателства за наличие на връзка между човешката дейност и различни климатични явления. Това, което привлича внимание, е самият подход на инициативата „Часът на Земята" и поведението, към което подтиква.

Едва ли основният проблем пред нашата планета е броят на светещите крушки или пък неоновите реклами. Изгасянето на осветлението не само че няма да реши никакви проблеми, а дори е твърде вероятно на има негативен ефект. Липсата на осветление за един час по-скоро би затруднило хората, отколкото да помогне на климата. Въобще, създаването на някакво глобално движение, което се страхува от светлината е малко плашещо. Лесно е да се лишиш от нещо, което имаш в изобилие, и то за кратко време, но съвсем друго е да отречеш дадено постижение и да се стремиш да го ограничаваш.

Интересно как ще се включат в инициативата бедните села в Африка. Те може и да са чували за глобалното затопляне, но със сигурност много от тях така или иначе няма какво да изгасят. Един вид, при тях всеки един час е „Часът на Земята", но това едва ли им помага много. Всъщност, по-света има много хора, които биха дали мило и драго, само и само да намерят начин, по който да изхранят семействата си и да им осигурят нормален живот, независимо дали това ще повлияе негативно върху климата. За много от тях, електричеството би било привилегия.

Не трябва да забравяме колко много дължим на развитието във всяка една област. Хората по света никога не са били по-богати и никога не са живеели по-дълго от днес. Светлината може и да е дар от природата, но тя е била уловена и култивирана от човека, което на практика е направило развитието ни възможно. Един час на тъмнина няма да реши проблемите ни, по-скоро ще ни попречи да ги видим.

[1] „Малката кибритопродавачка", Ханс Кристиян Андерсен