Статии ISSN 1313 - 0544

„Колкото повече, толкова по-добре?” Само че не...

Автор: Ренета Димитрова* / 02.07.2008
Оцени тази статия:

Напоследък вниманието на управниците по света е насочено върху все по-сериозните ефекти на финансовата криза. Погълнати от страхове за рецесия, високите цени на петрола, растящата инфлация и недоволни електорати политиците лесно забравят формулата, която много икономисти считат за най-удачния стимул на забавена и изоставаща икономика, а именно намаляване на данъците и съкращаване на излишъците в държавната администрация.

Ново проучване проведено от Центъра за политически науки (Center for Policy Studies) в Лондон, цели да припомни ефективността на мерки прокарани през 80-те години на XX-ти век от икономическият екип на Роналд Рейгън познати под термина „Рейганомикс". Изследването представя емпирични доказателства защо трябва да сме скептични към максимата „Колкото по-вече, толкова по-добре," особено когато тя се отнася до размерът на публичната администрация и правителствените разходи. Автор на изследването е Кийт Марсдън, старши икономист към Международната организация за труда, бивш съветник към Световната банка и дългогодишен консултант на няколко от агенциите на Обединените нации .

Заинтригуван от икономическият модел по времето Рейгън, чиито акцент са факторите, влияещи на предлагането (supply-side economics) и се базира на допускането, че ниски данъци и по-малко държава стимулират икономическият растеж, самоинициативата, както и високите нива на инвестиции и спестявания, Марсдън задава въпроса дали 25 години след прокарването на този модел не само в Америка, но в много други държави очакваните резултати са налице? Какъв е размерът на промените в тази насока и дали те са успешни са ключовите въпроси за изследователя.

За да намери конкретни отговори Марсдън избира 20 добре развити страни със сходни нива на  доход на глава от населението (между $27 000- $30 000 долара годишно) и разглежда тяхното икономическо развитие през последните 20 години. Развиващите се държави с ниски нива на доход от глава на населението са изключени от изследването, тъй като има доказателства, че независимо от данъчните си ставки, ниските разходи за труд и улеснения достъп до съществуващи технологии им позволяват да растат по-бързо и да достигнат нивата на развитите страни. Основни източници на информация за изследването са данни на Световната банка, Международният валутен фонд, и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

Изследваните страни са разделени в две категории: при първите десет се наблюдават малки правителства и администрация с приходи до 40% от БВП (между тях са Австралия, Канада, Естония, Хонконг, Ирландия, Южна Корея, Латвия, Сингапур, Словакия, и САЩ). Страните в тази група успяват да намалят данъка върху доходите от средният за групата 36% през 1996 г. до 30% през 2006 г. , а корпоративният данък намалява с цели 8% и достига средно за групата ниво до 22%.

Във втората група остават страни с високи данъци и голям дял на публичния сектор в икономиката (Австрия, Белгия, Дания, Франция, Германия, Италия, Холандия, Португалия, Швеция, и Обединеното Кралство). Въпреки че страните с голяма публична администрация също намаляват данъците върху доходите ( от 49% до 45%) и печалбата (от 35% до 29%), разликата в данъчните ставки между двете групи страни се е увеличила в последните години. Същевременно през 2007 г. страните с голям публичен сектор продължават да отнемат средно по 49.1% от БВП.

Резултатите от изследването не изненадват Марсдън, който е явен привърженик на по-малка намеса на държавата в управлението на икономиката, но дори той остава приятно изненадан от положителните резултати постигнати от държавите с малка администрация и ниски данъци. Те успяват да постигнат значително по-високи темпове на икономически растеж (среден за групата ръст от 5.4% за периода между 1999 г. и 2008 г.) в сравнение с темпото на страните от втората група, при които се наблюдава среден растеж от 2.1%.

Сред най-интересните страни на изследването са анализите върху социалният сектор и секторът на отбрана. Марсдън успява да опровергае дълго соченото твърдение, че по-големите социални разходи водят до преразпределение на доходите и до по-голямо равенство в обществото. Един от основните аргументи за по-голяма държавност е, че нейната липса води до повишено неравенство и разслояване на обществото, докато социално ангажираните правителства доставят по-голямо икономическо равноправие пред своите граждани. И все пак, по данни на Световната банка става ясно, че наблюдаваните трансфери на средства, насочени към социално слабите и безработните, не пораждат очакваното повишено равноправие сред икономическите участници на пазара или увеличаване на нивото на трудова заетост.

Наблюдаваният растеж на заетостта в страните с щедри социални програми е на половина по нисък от този в страните с малка администрация (среден годишен прираст от 0.9% за периода от 1995 г. до 2005 г.). Индексът на Джини (Gini Index), който измерва разпределението на благата и разликата в нивото на доход между различните слоеве в обществото е почти равен за двете групи страни (36% за група 1 и 31% за група 2). Това доказва че най-вероятно съществуват други пазарни сили и процеси, които намаляват голямото неравенство в обществата с по-голям частен сектор. Това са например практики за определяне нивото на часовото заплащане, спестовната култура на гражданите и наличието на частни пенсионни фондове, финансирани от работодателите.

В сферата на здравеопазването и образованието, страните с малка администрация пак показват завидни резултати, инвестирайки разумно и ефективно. Макар че отделят по-малко средства за тези сектори (под 5% от БВП), нивата на записалите се във висше учебно заведение (около 63%) са наравно със страните, които харчат над 6% от БВП за образование. Също така, очакваната средна продължителност на живот се е повишила чувствително в страните с малък публичен сектор като достига средно за групата ниво от 78 години през 2005.

Изводите от изследването са пределно ясни - по-малката намеса на държавата ще я накара тя да бъде по-ефективна, а ефектите за икономиката са повече възможности за предприемачество, по-високи доходи в резултат от по-голям растеж и ниска безработица.

Изследването категорично отхвърля широко разпространеното схващане, че ниските данъци неминуемо водят да намаление на качеството на публичните услуги, които държавата трябва да предоставя, или че това ще се прояви в по-значително разслояване на обществото.

Затова ако искаме да се присъединим към напредналите и бързо развиващи се държави, то трябва да изберем модела на малка държава и повече свобода за предприемача.

 

 

*  Ренета Димитрова е стажант в Института за пазарна икономика.