Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Гръцки дълг и европейски опит*

Автор: Красен Станчев / 12.08.2011
Оцени тази статия:

Предишния опит

Основният настоящ проблем на еврото е, че бе блокирана почти всяка възможност за нормален фалит на страните длъжници. Опитът от такива банкрути е богат.  Това се вижда и от по-долната таблица, която, макар да е непълна, показва броя на държавните фалити от 1500 г. насам.

 

Австрия

Англия

Франция

Германия

(Прусия)

Холандия

Гърция

Португалия

Испания

1796

1340

1558

1683

1814

1826

1560

1557

1936

1472

1624

1807

 

1843

1828

1575

1940

1594

1648

1813

 

1860

1837

1596

1945

 

1661

1932

 

1893

1841

1607

 

 

1701

1939

 

1932

1845

1627

 

 

1715

 

 

 

1852

1647

 

 

1770

 

 

 

1890

1809

 

 

1788

 

 

 

1560

1820

 

 

1812

 

 

 

1828

1831

 

 

 

 

 

 

 

1834

 

 

 

 

 

 

 

1861

 

 

 

 

 

 

 

1867

 

 

 

 

 

 

 

1872

 

 

 

 

 

 

 

1882

 

 

 

 

 

 

 

1936

 

 

 

 

 

 

 

1937

 

 

 

 

 

 

 

1938

 

 

 

 

 

 

 

1939

Източник: Credit Suisse Fixed Income Strategy. Reinhart and Rogoff. The Time is Different

 

Важно е да се отчита опитът с държавните фалити, защото кредиторите имат дълга памет.  Последното плащане на Русия по дълга, уж отречен от Ленин през 1917 г., е през 2007 г.  А последните плащания (общо над 1 млрд. евро) по българския фалит от 1990 г. ще са през 2013 и 2015 г.  Трайната загуба на репутация на порядъчен длъжник е може би най-съществената отрицателна последица от такива банкрути.  Тя се материализира в по-високи от пазарните лихви по нови заеми за много дълъг период от време.

Най-скорошният случай на фалит, подобен на гръцкия, е този на България от 9 март 1990 г.  И двата фалита са пред частни кредитори и имат почти еднакъв размер като дял от брутния вътрешен продукт.  И в двата случая има външна организация (съответно СССР и ЕС), която удължава периода на формален банкрут.  Другите прилики са просто поразителни, ето техният списък:

-          Причина за дълга е централизираното планиране в подкрепа на потреблението и „социалните придобивки”;

-          В неговата основа е желанието да се задържат партиите на власт, защото в противен случай би трябвало или да се премахнат „придобивките” (всъщност корумпирането на избирателите), или да се увеличат данъците;

-          Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс и дори разработват специални инструменти за поддръжка на тази вяра. Българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;

-          „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, с която се подкрепя безотговорното поведение на властите и гражданството.

Българският дълг обаче е натрупан два пъти по-бързо – за периода от 1976 до 1988 г.  Гръцкият – за около 30 години.  Но Гърция през ХХ век е фалирала само веднъж, а България пет пъти, без да се смята 1997 г. Обстоятелството, че в Гърция управляват различни партии, няма особено значение: и леви, и десни правят едно и също. Естествено българските избиратели преди 1990 г. не са избиратели и нямат никаква идея какво става. Гръцките избиратели са отговорни за избора, който правят и съответно за дълга и фалита, чиято цена тепърва ще плащат.

Съвременният опит

Защо се стигна до положение, че Гърция и другите подобни страни не могат да фалират като хората?

Една от причините е вярата в преразпределителните чудеса на ЕС.

Гръцкият дълг е незначителен като дял икономиката на ЕС, която, вследствие на недалновидност и липса на здрав икономически смисъл у своите политици, тръгна да го рефинансира. Става дума за някакви си 360 милиарда срещу около 13 трилиона евро БВП на ЕС към средата на тази година.  През 2009 и 2010 г. изглеждаше безобидно да проявиш солидарност по дълг, който е 2,5% от икономиката на Съюза.  Моралната вреда от това решение бе, че други страни повярваха, че същата политика е възможна и по отношение на тях, а Гърция де факто не направи нищо съществено, за излезе от положението. На опашката за спасяване се наредиха Италия, Испания, Португалия, Ирландия и в момента не се знае кой е накрая. Само за тази година италианският дълг има падежи за около 330 милиарда евро, а испанският - за над 220 милиарда.

Следствие на вярата в чудния свят на европейската икономика е и обстоятелството, че от поне петнадесет години ЕС прави всичко възможно за намаляване на конкурентността. Макар и да твърди точно обратното. Съюзът не решава проблемите на социалната държава, т.е. увеличава имплицитния дълг на правителствата на страните членки.  Европейското работното време е поне с 15% по-малко от това на САЩ, а в сравнение с Китай и Индия европейците изобщо не работят.  Квази-данъците, т.е. времето и парите за съобразяване с регламентите, непрекъснато нарастват.

Политиците на ЕС подмениха мандата на ЕЦБ. От политическа институция, призвана да се грижи за стабилността на паричното предлагане, тя се превърна в кредитор от последна инстанция в еврозоната, в кредитор на кредиторите първо на Гърция (от м.г. насам), а от миналата седмица и на Италия и Испания.  Оттук следват две много важни пречки пред нормалния фалит на държави-длъжници.

Първо, ЕЦБ държи около 2/3 от гръцкия дълг.  Само поради това обстоятелство активите й са поевтинели с 4-5%.  Но по-важното е, че ЕЦБ не може да бъде независима страна в преговорите между кредитори и длъжници. Иначе казано, няма кой да поеме ролята на МВФ, позната ни от нормалния фалит на комунистическа България.  При такива фалити двете страни се договарят за условията на редукция (загуби), разсрочване и плащания, а третата страна гарантира, че уговореното ще бъде изпълнено. И когато трябва, както се случи с МВФ по повод България, поема длъжника на ръчно управление.

Второ, щом това се случи, ролята на европейски „МВФ” трябваше да бъде приписана някому и затова бе набързо конструиран Европейският фонд за финансова стабилност. Неговият ресурс (440 милиарда евро) бе достатъчен за Гърция, но не и за другите, наредили се на опашка длъжници.  През миналата седмица това стана очевидно и ЕЦБ бе принудена отново да се включи в играта. Но вече и на друго ниво: в началото на тази седмица от италианската преса стана известно, че банката на еврото е започнала да инструктира министерството на финансите на Италия какво да прави, за да се справи с дълга си. Иначе казано, управителят на ЕЦБ влиза, макар и засега спорадично, в ролята на министър на финансите на еврозоната, институция, която самият той преди около месец предложи да се учреди в далечно бъдеще.

С това объркването и конфликтът на интереси в зоната на еврото станаха напълно очевидни.  Политическото влияние върху ЕЦБ я насочи към ролята на кредитор от последна инстанция.  Държавните ръководители и министрите на финансите, които създадоха Европейския фонд за финансова стабилност се оказаха неспособни нито да го капитализират, нито за го пуснат в действие. Сега, както и при решението за спасяването на частните кредитори на Гърция и т.н., те бягат от отговорност. ЕЦБ се опитва да играе ролята на министерство на финансите. Но това противоречи на всички правила на Съюза и еврозоната.

Най-вероятно ЕЦБ ще излезе от конфликта на интереси като само продължи да увеличава парите в обръщение.  Възможно е обаче, вследствие на инфлацията и политическото объркване, да се загуби доверието и в онези европейски кредитори, които засега остават с рейтинг „ААА”.  А това са Австрия, Германия, Люксембург, Финландия, Франция, Холандия и самия Европейски фонд за финансова стабилност.

 

* Публикувано с известни съкращения и редакции за първи път във в-к Дневник на 12 август т.г.