Гръцки дълг и европейски опит*

Предишния опит

Основният настоящ проблем на еврото е, че бе блокирана почти всяка възможност за нормален фалит на страните длъжници. Опитът от такива банкрути е богат.  Това се вижда и от по-долната таблица, която, макар да е непълна, показва броя на държавните фалити от 1500 г. насам.

Източник: Credit Suisse Fixed Income Strategy. Reinhart and Rogoff. The Time is Different

Важно е да се отчита опитът с държавните фалити, защото кредиторите имат дълга памет.  Последното плащане на Русия по дълга, уж отречен от Ленин през 1917 г., е през 2007 г.  А последните плащания (общо над 1 млрд. евро) по българския фалит от 1990 г. ще са през 2013 и 2015 г.  Трайната загуба на репутация на порядъчен длъжник е може би най-съществената отрицателна последица от такива банкрути.  Тя се материализира в по-високи от пазарните лихви по нови заеми за много дълъг период от време.

Най-скорошният случай на фалит, подобен на гръцкия, е този на България от 9 март 1990 г.  И двата фалита са пред частни кредитори и имат почти еднакъв размер като дял от брутния вътрешен продукт.  И в двата случая има външна организация (съответно СССР и ЕС), която удължава периода на формален банкрут.  Другите прилики са просто поразителни, ето техният списък:

–          Причина за дълга е централизираното планиране в подкрепа на потреблението и „социалните придобивки”;

–          В неговата основа е желанието да се задържат партиите на власт, защото в противен случай би трябвало или да се премахнат „придобивките” (всъщност корумпирането на избирателите), или да се увеличат данъците;

–          Кредиторите вярват, че ЕС и СССР винаги ще са под ръка да подкрепят платежния баланс и дори разработват специални инструменти за поддръжка на тази вяра. Българският дълг е „гарантиран” от разделението на труда в СИВ, а гръцкия – с трансфери от бюджета на ЕС;

–          „Солидарността” и „взаимната помощ” са политическата реторика, с която се подкрепя безотговорното поведение на властите и гражданството.

Българският дълг обаче е натрупан два пъти по-бързо – за периода от 1976 до 1988 г.  Гръцкият – за около 30 години.  Но Гърция през ХХ век е фалирала само веднъж, а България пет пъти, без да се смята 1997 г. Обстоятелството, че в Гърция управляват различни партии, няма особено значение: и леви, и десни правят едно и също. Естествено българските избиратели преди 1990 г. не са избиратели и нямат никаква идея какво става. Гръцките избиратели са отговорни за избора, който правят и съответно за дълга и фалита, чиято цена тепърва ще плащат.

Съвременният опит

Защо се стигна до положение, че Гърция и другите подобни страни не могат да фалират като хората?

Една от причините е вярата в преразпределителните чудеса на ЕС.

Гръцкият дълг е незначителен като дял икономиката на ЕС, която, вследствие на недалновидност и липса на здрав икономически смисъл у своите политици, тръгна да го рефинансира. Става дума за някакви си 360 милиарда срещу около 13 трилиона евро БВП на ЕС към средата на тази година.  През 2009 и 2010 г. изглеждаше безобидно да проявиш солидарност по дълг, който е 2,5% от икономиката на Съюза.  Моралната вреда от това решение бе, че други страни повярваха, че същата политика е възможна и по отношение на тях, а Гърция де факто не направи нищо съществено, за излезе от положението. На опашката за спасяване се наредиха Италия, Испания, Португалия, Ирландия и в момента не се знае кой е накрая. Само за тази година италианският дълг има падежи за около 330 милиарда евро, а испанският – за над 220 милиарда.

Следствие на вярата в чудния свят на европейската икономика е и обстоятелството, че от поне петнадесет години ЕС прави всичко възможно за намаляване на конкурентността. Макар и да твърди точно обратното. Съюзът не решава проблемите на социалната държава, т.е. увеличава имплицитния дълг на правителствата на страните членки.  Европейското работното време е поне с 15% по-малко от това на САЩ, а в сравнение с Китай и Индия европейците изобщо не работят.  Квази-данъците, т.е. времето и парите за съобразяване с регламентите, непрекъснато нарастват.

Политиците на ЕС подмениха мандата на ЕЦБ. От политическа институция, призвана да се грижи за стабилността на паричното предлагане, тя се превърна в кредитор от последна инстанция в еврозоната, в кредитор на кредиторите първо на Гърция (от м.г. насам), а от миналата седмица и на Италия и Испания.  Оттук следват две много важни пречки пред нормалния фалит на държави-длъжници.

Първо, ЕЦБ държи около 2/3 от гръцкия дълг.  Само поради това обстоятелство активите й са поевтинели с 4-5%.  Но по-важното е, че ЕЦБ не може да бъде независима страна в преговорите между кредитори и длъжници. Иначе казано, няма кой да поеме ролята на МВФ, позната ни от нормалния фалит на комунистическа България.  При такива фалити двете страни се договарят за условията на редукция (загуби), разсрочване и плащания, а третата страна гарантира, че уговореното ще бъде изпълнено. И когато трябва, както се случи с МВФ по повод България, поема длъжника на ръчно управление.

Второ, щом това се случи, ролята на европейски „МВФ” трябваше да бъде приписана някому и затова бе набързо конструиран Европейският фонд за финансова стабилност. Неговият ресурс (440 милиарда евро) бе достатъчен за Гърция, но не и за другите, наредили се на опашка длъжници.  През миналата седмица това стана очевидно и ЕЦБ бе принудена отново да се включи в играта. Но вече и на друго ниво: в началото на тази седмица от италианската преса стана известно, че банката на еврото е започнала да инструктира министерството на финансите на Италия какво да прави, за да се справи с дълга си. Иначе казано, управителят на ЕЦБ влиза, макар и засега спорадично, в ролята на министър на финансите на еврозоната, институция, която самият той преди около месец предложи да се учреди в далечно бъдеще.

С това объркването и конфликтът на интереси в зоната на еврото станаха напълно очевидни.  Политическото влияние върху ЕЦБ я насочи към ролята на кредитор от последна инстанция.  Държавните ръководители и министрите на финансите, които създадоха Европейския фонд за финансова стабилност се оказаха неспособни нито да го капитализират, нито за го пуснат в действие. Сега, както и при решението за спасяването на частните кредитори на Гърция и т.н., те бягат от отговорност. ЕЦБ се опитва да играе ролята на министерство на финансите. Но това противоречи на всички правила на Съюза и еврозоната.

Най-вероятно ЕЦБ ще излезе от конфликта на интереси като само продължи да увеличава парите в обръщение.  Възможно е обаче, вследствие на инфлацията и политическото объркване, да се загуби доверието и в онези европейски кредитори, които засега остават с рейтинг „ААА”.  А това са Австрия, Германия, Люксембург, Финландия, Франция, Холандия и самия Европейски фонд за финансова стабилност.

* Публикувано с известни съкращения и редакции за първи път във в-к Дневник на 12 август т.г.