01-07-2009

Държавата срещу заетостта

Много често социалната политика и нейната роля в икономиката се възприемат едва ли не като решение за всички проблеми в трудовия и социалния живот на хората като се започне от бедността и доходите и се стигне до безработицата и заетостта. Всъщност, истинската социална политика трябва да е насочена единствено към тези ограничени групи от обществото, които не могат сами да си помогнат – хората с увреждания, сираците, самотните възрастни хора с ниски доходи и без имоти и т.н. (всички останали трябва да разчитат на себе си, семейството си и доброволни помощи в случай на нужда).

България не прави изключение – кризата в момента изостря заблудата, че държавата трябва да решава повече проблеми и така се натоварва с повече отговорности. Най-често, правейки нещо, държавата не само, че не помага за преодоляване на трудностите, а ги задълбочава и изкривява.

За насърчаване на заетостта има две основни посоки в зависимост от два основни вида стимули: 1) фискален – държавата харчи за директно постигане на по-висока заетост и 2) данъчен – намаляват се данъците за постигане на по-висока заетост на пазарен принцип. У нас съществуват множество примери за провала на фискалния стимул и субсидираната заетост, но за съжаление, правителството продължава да залага на този подход. Например, одитен доклад на Сметната палата, включен в скорошно изследване на ИПИ показа, че за периода 2004-2006 година резултатът от програмата „От социални помощи към осигуряване на заетост" е трайно заети 800 души, въпреки планираните 300 000 човека, и то при разходи от над 350 млн. лв.

През последната седмица стана ясно, че ще се вложат още 187 млн. лв. (съфинансирани от българския бюджет) в четири нови операции, включени в Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси". Предполага се, че обхваните безработни ще бъдат 83 000, което по прости сметки прави по около 2250 лв. на човек. Разбира се, парите не отиват директно за подпомагането на безработните, а постоянно намаляват при всяко тяхно движение както вътре в администрацията, така и извън нея измежду всички ангажирани лица.

Заслужава си четирите схеми да се разгледат поотделно, за да се добие ясна представа какво включват и до колко са рационални:

"Отново на работа" ще се реализира чрез наемане на безработни, които да се грижат за децата на родители, които работят – тази схема е абсурдна, защото детегледачките не са "измислени" от държавата. По принцип тази услуга се предоставя от частния сектор. Получава се така, че родителите ще могат да си осигурят детегледачка чрез парите на всички данъкоплатците, а всички останали трябва да се справят сами. Безработните пък ще трябва да станат детегледачи, ако искат да работят изобщо (представете си безработен металург или работещ в циментов завод като детегледачка), а съществуващите детегледачи ще се изправят срещу „субсидираните", конкурирайки се с тях. Да не забравяме, че всички са в криза.
"Адаптивност" е схема за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ за работници, преминали на непълно работно време, включваща стипендия и професионално обучение. Тази програма ще подейства в обратна посока – тя ще задържи на работа за по-дълго време хората, които иначе ще бъдат освободени, при положение, че в условията на криза те трябва да търсят преквалификация и да се опитват да се адаптират към новите условия на пазара. От друга страна, издръжката и професионалното обучение са отговорност на всеки един индивид и държавата няма право да държи отговорни всички данъкоплатци.
"На път" ще предоставя средства за транспортни разходи на хора, чието работно място е извън населеното място, в което са регистрирани по настоящ адрес. Първо, тук може доста да се злоупотребява, имайки предвид, че адресната регистрация не е задължителна. Второ, хората сами избират къде да работят, сравнявайки ползите и разходите си и не е нужно държавата да ги насочва в избора им и то с цената да събраните данъци от всички данъкоплатци.
"Аз мога" ще плати курсове по професионална квалификация – квалификацията, обучението и професионалната реализацията на всеки един човек е индивидуална отговорност. Всъщност държавата изземва тази отговорност, делегирайки отговорност от своя страна. Това създава култура на зависимост и нарушава принципа за разходи (в този случай за образование и квалификация) и възвръщаемост (реализация).

Дори тези програми да имат някакъв ефект върху пазара на труда, той ще е само краткосрочен и ще изчезне веднага след спирането на финансирането. Друг е въпросът за обосноваността на направените разходи пред данъкоплатците.

Всъщност, водената у нас социална политика се базира на схващането, че сме социална държава и всеки има право на работа, помощи при необходимост и държавата е тази, която трябва да гарантира това. Големият пропуск е, че за да има някой право да получава нещо от държавата, друг трябва да има задължение да даде. Ако няма хора, които да произвеждат определени стоки или да предоставят средства на държавата под формата на данъци, които да се използват за подпомагане на определени социални групи, то няма да е възможно да се осъществят основните права на групите в неравностойно положение. Защото само по себе си това, че си беден и/или имаш деца не променя нищо, освен ако не е комбинирано с правото на някой да налага на останалите членове в обществото да осигуряват средства за подпомагане на онеправданите и беззащитните.

Има множество други начини за повишаване на заетостта и повечето от тях не са свързани с разходи, а с взимането на решения. Такива са:

опростяване на процедурите по наемане и уволнение на работници, което ще направи пазара на труда значително по-гъвкав, а работната сила – по-адаптивна и мобилна. Тогава всеки предприемач, който вижда възможност да спечели ще наема работници веднага без да се замисли колко трудно ще му бъде да ги освободи ако не успее.
премахване на регулирането на работното време, за да могат хората, които искат, да работят повече и съответно да печелят повече. Ограничението да работиш определени часове силно намалява гъвкавостта както на работодателя, така и на работника и в крайна сметка икономиката губи.
премахване на минималната работна заплата, която ощетява и работодателите и работниците. В условията на несигурност още повече се вижда отрицателният ефект от съществуването на минимална заплата, да не говорим за увеличение.
намаляване на осигуровките, което ще остави повече пари в хората
премахване или значително намаляване на изикването за минимален капитал – така повече хора ще могат да започнат бизнес, и най-вече тези с по-малки възможности
прекратяване на правителствените програми за временна заетост. Така ще отпадне необходимостта от администрация, регионални бюра и средства от бюджета, като ще стимулира хората да мислят за бъдещето си като спестяват повече.

Разбирането на същността на проблема ще покаже неговото решение. Чиновниците мислят твърде краткосрочно и праволинейно, а водената от тях политиката по заетостта е толкова ирационална, че според хората не може зад това да не се крие някаква разумна причина. Уви, не е така!