Добре за държавните служители, на ред са останалите
Похвално е, че най-накрая се гласуваха промените в Закона за държавния служител, които са част от по-широката реформа на заплащането в администрацията. Тържеството на икономическата логика над закостенели практики от социалистическо време се вижда в следните ключови реформи:
1/ Премахване на допълнителното възнаграждение за клас „прослужено време”. Тези ежегодни автоматични увеличения на заплатите на държавните служители само заради това, че са работили още една година в администрацията, поставяха в неравностойно положение по-младите служители спрямо по-старите. В същината си, от една страна те насърчаваха дългосрочна кариера в администрацията, но от друга създаваха стимули за правителството като работодател да се стреми да съкращава и уволнява по-дългогодишни служители, за да свие своите разходи за труд. В същото време представляваха отрицателен стимул за по-добро представяне на по-младите служители, които за същата или дори повече или по-качествена работа де факто получаваха по-малко пари, само защото са се присъединили към администрацията по-скоро.
Въпреки че класът прослужено време беше премахнат за държавните служители, обаче, той продължава да битува за всички останали наети, както в бюджетната сфера, така и в частния сектор – т.нар. наети по трудово правоотношение. Те попадат под разпоредбите на т.нар. Наредба за структурата и организацията на работната заплата. Според чл. 12, ал. 1 от нея, „За придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата…”. В същия член също така е уточнено какви обстоятелства и фактори трябва да се отчитат от работодателя, когато определя това допълнително възнаграждение. Сред тях, освен стажа при настоящия работодател се отчита и работата (с или без трудов договор) на същата или сходни длъжности преди това.
Не стига, че работодателите са длъжни да плащат такова допълнително възнаграждение независимо от финансовото си състояние и представянето на работника, но и размерът на това възнаграждение също е ясно „регламентиран”. Според същата наредба, минималното му ниво се определя от Министерски съвет след консултации в рамките на тристранката, или от колективен трудов договор.
Крайно време е тази отживелица да се премахне и от цитираната Наредба, защото тя има същия отрицателен ефект върху стимулите за задържането на служители по-дълго, както и отпадналия клас „прослужено време”, а в същото време неоправдано увеличава разходите за труд на работодателите (поне на изрядните такива, които не я заобикалят). Договорките за работната заплата и допълнителните възнаграждения би следвало да са единствено в компетенциите и правомощията на страните, които се договарят, а именно работник и работодател.
2/ Другият голям пробив в гласуваните промени в Закона за държавния служител е обвързването на 30% от месечното заплащане с конкретните резултати на служителя. Стига оценяването на работата от прекия ръководител да не се прави проформа, тази мярка би трябвало да спомогне за повишаване на мотивацията на служителите, която, не е тайна, е на много ниско ниво в редица административни структури.
3/ Третата похвална промяна е свързана с поставянето на таван за допълнителните възнаграждения на държавните служители (до 80% от сбора от основните им заплати за годината). Крайно време беше да се регламентират по-някакъв начин тези допълнителни плащания, тъй като липсата на каквито и да е ограничения представляваше източник на чести злоупотреби и облагодетелстване с бюджетни пари.
Промените са добре дошли, но не трябва да се спира дотук. Членовете на политическите кабинети (министри, заместник-министри, секретари), шефовете на държавни и общински фирми, депутатите, служителите в съдебната система, наетите по трудово правоотношение в администрацията попадат извън разпоредбите на този закон. За тях обаче също би следвало да има ограничения и обективни тавани на получаваните възнаграждения (включително бонуси, премии и т.н.), тъй като те също се плащат от бюджета, т.е. от нашите данъци. Още по-добре би било, ако държавните служители на високи нива от администрацията (например от шеф на отдел или директор на дирекция нагоре), членовете на управителните тела на държавни и общински фирми, членовете на политическите кабинети, депутатите и служителите в съдебната система над определено ниво са задължени да публикуват своите съвкупни възнаграждения – основни заплати плюс всички допълнителни плащания. Такава прозрачност ще даде възможност за граждански и медиен контрол върху получаваните възнаграждения с бюджетни пари, което пък ще намали злоупотребите с допълнителни възнаграждения. Защото в крайна сметка няма нищо лошо този, който плаща сметката, да знае на кого и за какво плаща, нали?
