Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Данъчната политика на феята на зъбките

Автор: Ричард Ран ** / 02.12.2011
Оцени тази статия:

Защитниците на високите данъци са или наивни, или завиждат на заможните

Миналата седмица президентът Обама каза, че трябва да увеличим данъчните ставки на най-заможните американци, за да получим допълнителни 100 млрд. долара данъчни приходи. Той обясни провала на „суперкомисията” с нежеланието на републиканците да увеличат данъчните ставки (и прехвърли вината върху тях). Съгласни ли сте?

Ако мислите, че увеличението на данъците на „богатите” е правилната икономическа политика, то тогава вие трябва да вярвате също така, че:

  • По-голямата част от правителствените харчове се изразходват ефективно и намаляването им с 3% (около $110 млрд. от текущия бюджет от $3,7 трилиона) би могло да има по-лоши последствия от увеличаването с 100 млрд. долара на данъците на много от тези, които създават работни места. Когато разходите по изземването чрез данъци и заеми са правилно отчетени в анализа „разходи-ползи” на правителствените харчове, много, ако не и повечето от тези програми се провалят на теста. Например Министерството на образованието изразходва повече от 100 млрд. долара годишно, но за повече от три десетилетия, откакто съществува, не се забелязва никакво подобренение в резултатите на учащите.
  • Премахването на огромното прахосване на средства и злоупотреби при правителствените програми (независимо дали става дума за Medicare, Medicaid или отбраната), ще навреди повече на икономиката, отколкото увеличението на данъците на много високо-продуктивни хора. Всяка година много изследвания от правителствени агенции и неправителствени организации посочват милиарди долари в рамките на правителството, които се пилеят и прибират от измамници. Досега случаите на уволнени и пратени в затвора държавни служители са единични, а за отстраняването на проблемите не се прави почти нищо.
  • Не е целесъобразно много от програмите, които в момента се изпълняват от федералното правителство, да се прехвърлят на щатско и местно ниво по причини, свързани с ефективността на разходите и отзивчивостта към нуждите на хората. Конституцията дава много малко правомощия на федералното правителство и голяма сила в ръцете на щатите. Въпреки това Вашингтон харчи стотици милиарди долари по програми, за които няма конституционни правомощия.
  • Да си „богат” или „заможен” означава също, че имаш високи доходи. Много заможни хора генерират голяма част от своя доход от необлагаеми източници, като щатски и местни облигации и няма да бъдат засегнати от по-високите данъчни ставки, които се предлагат. Други, като младите доктори, които получават високи доходи, е възможно да имат отрицателно нетно богатство, заради дълга, който са взели, за да придобият образованието си. И все пак те ще бъдат засегнати от тези предложения за промяна в данъците.
  • Някак си е „справедливо” да облагаш с по-висок процент някой, който хвърля два пъти повече усилия, отколкото други, които са избрали да го карат по-спокойно. Много хора, които имат високи доходи работят много усърдно и дълги часове. Те са преминали през много години обучение, за разлика от своите колеги с по-ниски доходи. Също така тези хора създават нови стоки, услуги и работни места, които са от голяма полза на техните съграждание – Стив Джобс е пример № 1. Да облагаш най-продуктивните и креативни граждани с по-високи данъчни ставки е самоубийствена представа за справедливост.
  • Данъчните ставки и данъчните приходи са едно и също нещо. Повечето хора с високи доходи са също и интелигентни. Ако данъчната тежест за тях е по-голяма, ще намерят начини, легални или не, за да избегнат голяма част от нея. Това включва преместването им в щати или страни с по-ниски данъчни ставки или ограничаването на облагаемите им доходи колкото се може повече. Затова и статичните приходни оценки, правени от бюджетната служба на конгреса, както и много от кейнсианските модели винаги надценяват размера на приходите, които могат да бъдат получени от увеличената данъчна ставка на хората с високи доходи. Много проучвания показват, че в дългосрочен план, данъчната ставка, при която се постига максимизиране на приходите за хора с висок доход е по-малко от 30%. Въпреки това предложенията на Обама са за увеличение на пределните данъчни ставки за тези, които живеят на места с високи данъци като Калифорния и Ню Йорк, до 50-процентовата граница, което е самоунищожително.
  • Свободата, и по-специално свободата да се насладиш на плодовете от собствения си труд не е особено важна и затова няма причина, поради която  някои да не се принуждават да бъдат данъчни роби, за да могат други да извлекат ползи. Основната функция на правителството е да осигури свобода и да защити личността и частната собственост. Ако държавата принудително взема половината от това, което сте произвели, за да го даде на други, то тогава вие сте загубили голяма част от свободата си.

Факт е, че през 2006 г. и 2007 г., когато Съединените щати бяха близо до пълна заетост, приходите от данъци (с „намаляването на данъците на Буш”) бяха повече от 18% от брутния вътрешен продукт, което е средната стойност за последните 40 години. Преди десетилетие федералните разходи също бяха малко повече от 18% от БВП, което контрастира със сегашните 23%. Бюджетът може да бъде балансиран, ако държавата не е по-голяма (като процент от БВП), отколкото е била в края на администрацията на Клинтън и данъчните ставки не са по-високи, отколкото са били в края на втората администрация на Буш. И накрая 1% от данъкоплатците (тези с най-високи доходи) плащаше 37% от данъка върху доходите, въпреки че притежаваше само 17% от дохода. Не е ли това далеч от справедливо?

Някои вярват във феята на зъбките, други смятат, че данъчните увеличения за богатите са решението, а не част от проблема. И в двата случая вярващите са загубили връзка с действителността. Политиците и медийните представители, които защитават по-високите данъци, може да вярват във феята на зъбките или да знаят истината, но те защитават тезата си като начин за получаване на власт или просто от завист.

 

* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в понеделник, 28 ноември, 2011 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Даниел Георгиев – стажант в ИПИ.  

** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.