Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Ценови контрол

Автор: Велико Димитров / 22.08.2008
Оцени тази статия:

Kакто по отношение на централното икономическо планиране, така и за ценовия контрол като негова много важна част никога не е имало доказателства, че са полезни, а не разрушителни за най-голямата част от обществото, като също така е факт, че малката част на онези, които са се облагодетелствали от подобни мерки, винаги са били техни големи поддръжници. Въпреки отсъствието на каквито и да било доказателства в подкрепа ограничаването на свободното ценообразуване и въпреки наличието на безброй примери от историята за крайно нежеланите последствия от въвеждането на подобни мерки, в по-малка или по-голяма степен те се прилагат и днес, като за съжаление тяхната употреба се разширява.

Уроците, които е трябвало да бъдат научени от онова, което се случи в най-голяма степен в бившия СССР и сателитите му, а и в някои други страни, даващи обещания за светло бъдеще, очевидно или не са били добре научени или са вече забравени. Може би управниците преди да се захванат с правенето на икономическа политика, трябва да обръщат повече внимание на стопанската история и в частност какви мерки до какви резултати са довеждали. Това се отнася, както за българските политици и държавници, така и за европейските им колеги в Брюксел, които особено през последните години изглежда наистина вярват, че благосъстоянието е природна даденост, а бедността е резултат от „неправилното" му разпределение[1]. Следният пример, в кратък щрих, но изчерпателно представя какво трябва да бъде очаквано, когато механизмът на естествено ценообразуване бъде заменен с нечий субективен (индивидуален или колективен) възглед за нивото на дадена цена[2].

По време на Втората световна война в Стокхолм, Швеция са въведени „временни" ценови тавани върху наемите на жилища (въпреки очевидните вреди, които причинява това, пълното премахване на режима става факт едва 33 години по-късно - през 1975 г.)[3]. В резултат на това в много кратък период се появява недостиг на жилища, поради което официалните власти са принудени да направят списък с изчакващи на основата, на който наличните жилища да бъдат разпределяни по реда на записване. През 1963 г. 315 000 души (40% от населението  на града) са в посочения списък, официално предлагане на жилища почти няма, защото собствениците не са склонни да отдават под наем добре устроените жилища на регулираната цена, а информацията за това, което се предлага и търси, се разпространява чрез съседи и приятели. Редовен подарък за празници и кръщения е бил сертификат, който удостоверява, че детето е записано в официалния списък. Жилища все пак обаче има и „нелегалните" сделки за наеми процъфтяват (това гласи и една от максимите в икономическата теория - „Ако не се осигури свободен пазар, ще се появи черен пазар"). Сблъскващи се с реалността и намаляващото предлагане на жилища, официалните власти вместо да премахнат съществуващите ограничения и да решат проблема, вземат мерки подобни на онези, които са го създали и разбира се прехвърлят разстройването на икономическата система и в други сектори. С цел да увеличи строителството и предлагането на жилища, правителството започва да регулира и разходите по ипотечните кредити, като определя таван на изискуемите лихви. Вместо, обаче, това да доведе до бум в строителството, резултатът е точно обратен - инвеститорите пренасочват дори и онези средства, които до скоро са отпускали за строителство, в други сектори на икономиката, които имат по-висока възвръщаемост и не се регулират. За да компенсира това развитие, което лесно е могло да бъде предвидено, но очевидно все пак е било неочаквано, правителството задължава финансовите институции да инвестират определен процент от активите си в пазара на жилища. Това разбира се води до прехвърляне на голяма част от активите извън Швеция и инвестирането им в други страни и дейности. И всичко това е започнало с единствената цел средната цена на наемите да бъде по-ниска, за да е възможно по-голяма част от хората да си позволят да имат жилище в Стокхолм. Тази цел определено е останала неизпълнена и много повече хора са останали без подслон, отколкото е било възможно преди въвеждането на ценовите тавани. Към това трябва да се прибавят и всички останали негативи и пропуснати възможности като резултат от „ииновативните" идеи на поредица шведски правителства.

За съжаление този случай не е прецедент в световната история, по-скоро е един от многобройните примери за провеждането на неправилна и бюрократична икономическа политика. Стандартната и много скъпа грешка, която се прави и до днес от много държавници е, че след установяване на „дупка в дъното на лодката" тя вместо да се запуши започват да се пробиват други в очакване водата да изтече.


 


[1] Резонно е да се задава въпроса защо обществата в Африка са все още бедни - дали това е заради капиталистическата природа на западните демокрации или заради отсъствие на капитализъм и демократичност в самите африкански държави.

[2] Без абсолютно никакво значение са целите, които водят до прилагането на ценови подове или тавани, тъй като дори и да са напълно безкористни, не могат да изпълнят поставената задача или цената за това е толкова висока, че обезмисля предприемането на каквито и да било мерки.

[3] Идеята и точните данни са взети от книгата на Dwight R. Lee и Robert F. McNown - "Economics in Our Time", "Science Research Associates" Inc., 1983