Бедност 2020

Бедните в България са над 1,6 млн. души и до 2020 г. трябва да ги намалим с 260 хил. Това в общи линии ни казва Националната програма за реформи 2011-2015 в изпълнение на стратегия „Европа 2020”. Фокусът не е върху бедните като такива, а в лицата, живеещи в риск от бедност – статистически показател, използван от Евростат и родната статистика. Тук детайлите около дефинирането и измерването на бедността са от изключителна важност.

Показателят лица, живеещи в риск от бедност, въвежда нещо като линия на бедността, но тази линия на бедността се различава чувствително от класическото разбиране за подобен показател. Под „линия на бедността” обикновено се разбира някакъв абсолютен показател – ниво на доход, нужен да се посрещнат основни нужди или да се осигури адекватен стандарт на живот. Подобни абсолютни линии на бедността са например широко познатите 1 или 2 долара на ден, използвани за измерване на крайната бедност по света.

Линията на бедността, използвана за целите на Европа 2020, обаче е относителна величина – 60% от националния медианен еквивалентен разполагаем доход. Това означава, че не се мери бедността като възможност за посрещане на основните нужди (т.е. като абсолютна величина), а бедността, съотнесена към равнището на доходите в една страна (относителна величина). Както е описан от Евростат, „този индикатор не мери богатство или бедност, а ниски доходи в сравнение с останалите в страната. Това не предполага задължително нисък стандарт на живот”.

Важно е да дефинираме и понятието „медианен” доход. Това не е класическият усреднен доход в една страна, а това ниво на доход, което разделя домакинствата – половината са отгоре, половината са отдолу. С други думи, тук крайностите не влияят толкова силно. Дори и най-богатите в страната да умножат доходите си по 100, това пак няма да промени медианния доход. Този доход се променя основно с движението на средната класа. Когато доходите на средната класа се покачват, медианният доход се покачва и съответно линията на бедността се покачва.

Причината подобен индикатор да е водещ в Европа е очевидна. В богатите страни проблем с абсолютна бедност и материални лишения почти няма, там политиките вече са насочени към относително бедните. В бедните страни обаче с съвсем друго. В България водещият проблем е абсолютната бедност, т.е. ниското ниво на доходите на голяма част от населението. Въпреки това ние се фокусираме върху относителните измерения. Това е една от опасностите, когато някой влезе беден в т. нар. „клуб на богатите” – започват да му се налагат политики, който не са адекватни на реалността.

Един поглед към данните за Европа е достатъчен, за да потвърди съмненията около адекватността на подобен относителен показател. На първо място по този показател в ЕС е Чехия, като страната с най-нисък относителен дял на бедност – едва 9% от населението живее в риск от бедност. България се нарежда на едно от последните места с 21,4% относителна бедност, като зад нас са само Румъния и Латвия. Съвсем близо до нас обаче са страни като Испания, Великобритания и Италия. Великобритания е три пъти по-богата от България по паритет на покупателна способност на човек от населението, но по отношение на относителната бедност разликата е в порядъка на 1-2 процента от населението. Относителната бедност в Чехия е чувствително по-ниска от тази в Германия и Великобритания, въпреки че по паритет на покупателна способност на човек тези страни далеч изпреварват Чехия. Унгария, например, е равна с Австрия по относителна бедност, въпреки че Австрия е точно два пъти по-богата страна по пратитет на покупателна способност на човек. Всичко това показва изкривяванията, които се получават при измерването на бедността като относителна величина и които могат да се превърнат в сериозни пречки през провежданите политики.

Методологическите пречки пред България могат да бъдат наистина сериозни, като се има предвид, че страната ни тепърва ще догонва Европа по отношение на доходите. Възможно е при нарастване на доходите в страната и приближаване до европейските такива показателите за относителна бедност да не покажат никаква промяна. Например, за периода 2005-2008 линията на бедността е скочила два пъти (от 135 на 276 лв.), тоест доходите на средната класа са нараснали, но относителната бедност бележи нарастване с над 3 процентни пункта. Точно това показва изкривяванията в меренето на бедността, когато статистиката и реалността се разминават.

Структурата на тези над 1,6 млн. бедни в България показва, че рискът от бедност е най-голям за населението над трудоспособна възраст (1/3), след това са децата (1/4) и нормално, най-накрая са хората в трудоспособна възраст (1/6). Интересни са, обаче, данните по икономическа активност. Рискът от бедност е най-висок за безработните (1/2), пенсионерите (1/3) и икономически неактивните лица (1/4), докато при заетите рискът е чувствително по-нисък (1/14).

Всичко това означава, че заетостта е ключовият момент в борбата с бедността – най-малко бедни има сред заетите, а най-много сред безработните. Това може и да звучи като азбучна истина, но то ясно показва, че рискът от бедност не се крие толкова в ниското заплащане на заетите, колкото в ниската заетост, т.е. наличието на много безработни и икономически неактивни лица. Именно високите нива на бедност сред трудоспособното население, провокирани от безработните и икономически неактивните, е и основната причина за бедността при децата. Политиката на трансфери към бедните може донякъде да ограничи риска от бедност, но дългосрочното решение може да се търси само по посока на повече заетост.

В План за действие с мерките към НПР (2011 – 2015) са разписани 16 мерки за намаляване на бедността. За разлика от други стратегии и програми, НПР-то и съответният план представят по-пълна информация за това какво ще се прави, колко ще струва и какъв ще е резултатът. Разбира се, тук не може да говорим за каквато и да е оценка на въздействието на тези политики, но от таблицата може да се изведе полезна информация.

Планът за действие ни дава възможност да сложим цена на политиките за намаление на бедността за периода 2011-2014 г. Данните сочат, че политиките, обвързани с намалението на бедността в изпълнение на стратегия „Европа 2020”, за четирите години в периода 2011-2014 г. ще струват приблизително 4,2 млрд. лв. Огромната част от тези пари ще дойдат от държавният бюджет – минимум 3,5 млрд. лв.

Тези пари са разписани основно по програми на МТСП, обвързани със социално подпомагане, семейно подпомагане, подкрепа за хората с увреждания и други. Основният фокус е насочен към подпомагането на семейства с деца, където са предвидени близо 2 млрд. лв. за периода. Тук водещи са т. нар. детски, които се получават от близо 900 000 семейства. По отношение на хората с увреждания се забелязват най-сериозни проблеми – липсват каквито и да е било данни за самите хора с увреждания, няма обосновка на политиките и програмите, не е ясно и къде точно отиват парите. Не е трудно човек да се досети, че там, където има най-много мъгла, е и най-голямата неефективност.

В НПР-то на практика са разписани старите политики. Програмите са същите, критериите са същите и най-вероятно и резултатите ще са същите. Няма ясно дефиниране и измерване на бедността в България, което просто обрича политиките на неефективност. Повечето програми не са добре насочени към бедните – някои помощи (така например, за раждане) се получават и без доходен критерий, други (като детските) са достъпни за почти всички, трети (при увреждания) пък въобще не са отчетни. Това води до много разходи и почти никакъв ефект.

Бедните в България следва да бъдат дефинирани и политиката да бъде насочена конкретно към тях. Само така трансферите могат да имат резултат. Дори и ефективни, обаче, трансферите не са дългосрочно решение. По-малко бедност ще има тогава, когато повече хора работят – не трансферите, а работата е решението на т. нар. риск от бедност.