Преглед на стопанската политика ISSN 1313 - 0544

Бай Иван избира нов парламент

Автор: Калоян Стайков / 26.03.2021
Оцени тази статия:

Бай Иван е средностатистически българин, който разбира от всичко, но се вълнува от малко неща. През лятото е по-загрижен за цените на морето или задръстванията до Гърция, отколкото отколкото от цените на тока и парното, защото отоплителният сезон е далече. През декември се вълнува повече от цената на шарана и свинското, отколкото от промените в данъчните закони, защото повечето данъци не се плащат, а се удържат и са някак „невидими“ за портфейла му. Когато бай Иван избира новите си кола, телевизор, телефон и т.н., той се превръща в истински изследовател – изготвя параметри на изследването, сравнява технически (обективни) и препоръки от клиенти (субективни) показатели, чете сравнителни анализи, гледа канали в youtube и т.н. Когато избира кой ще управлява страната през следващите четири години, това се свежда до познатите „всички са маскари“, „тези ги видяхме, дай да видим другите“, „то няма значение, заради купения вот и автобусите от Турция“ или нещо подобно. От друга страна, има значително повече ясна и достъпна информация относно цената и характеристиките на нов телефон, отколкото за предизборните програми на партиите (някои дори нямат такива).

Първият проблем, с който се сблъсква бай Иван е, че трябва да изчете стотици страници абстрактен текст, написан на тежък административен език, да ги осмисли и да ги сравни за да направи информиран избор. На този етап, вероятно е залят от спомени от контролни, класни, изпити и т.н., на които е трябвало да запамети и възпроизведе скучни текстове и да разсъждава върху тях и е вероятно да си отвори бира и да забрави за цялата ситуация. Публикуваните предизборни програми или са твърде подробни и нечетими, или са твърде схематични и са лишени от цели, политики или и двете. Сходен проблем се наблюдава и при държавните политики – например годишния бюджет - затова още през 2012 г. в бюджетната процедура беше включен т.нар. „бюджет накратко“, още известен като граждански бюджет, който смила няколкостотин страници в около 20 страници с кратки обяснения и картинки. Сравнението не е идеално, но със сигурност е нещо, което може да помогне на избирателите да се ориентират по-добре и по-лесно в обещанията на 30-те партии за предстоящите избори.

Следващият проблем пред бай Иван е, че повечето програми и предизборни дебати и коментари са фокусирани върху политики (които са средство за постигане на дадена цел), а не върху цели. Така например той не се интересува, че някоя партия предлага да приеме нов или да измени съществуващ закон (политика), а го вълнува гъстото застрояване в кварталите, липсата на места за паркиране, мръсният въздух, битовата престъпност, загубата на доходи и работни места и т.н. Други програми пък се фокусират основно върху цели, представени в схематичен вид, и без яснота как ще се постигнат. Висок ръст на икономиката е хубава цел, но политическият дебат е именно на полето на средствата за постигането ѝ – дали това ще стане чрез по-високи данъци и повече държава в икономиката или по-малко и по-умни регулации, по-добра бизнес среда и повече частни инвестиции? Може би най-лошото е, че липсва връзка между целите и предлаганите решения.

Друг проблем в същото поле е, че от години в политиката липсва една голяма цел – до 2004 г. такава беше членство в НАТО, до 2007 г. беше присъединяване към Европейския съюз, до 2008 г. беше изплащане на външния дълг и изпълнение на рамката, договорена с Международния валутен фонд. След това политиците заговориха за конвергенция, но това не е цел, а процес, който би се превърнал в цел, ако някоя партия обещае до края на мандата ѝ да достигнем ХХ % от средния БВП на човек от населението за ЕС. Бих отишъл дори по-далеч – постигане на дял от дохода на човек от населението в петте най-богати икономики, за да не се сравняваме със страни като Гърция, Италия и Испания, където БВП на човек от населението расте по-бавно (в Гърция дори намалява) в сравнение с България. През 2007 г. БВП на човек от населението при изравняване на цените в България е 28-34% от това на топ 5 в ЕС – Дания, Холандия, Австрия, Германия и Швеция, а през 2019 г. е 41-45%. Хубава политическа цел би била през 2025 г. да е 46-51% и да бъде подплатена със съответните политики за постигането ѝ. Разбира се, може да има и други цели например увеличение на частните инвестиции като дял от БВП, ръст на заетите чрез връщане на висококвалифицирани хора от чужбина, постигане на изпреварващ икономически ръст – средно еди-колко-си процента през следващите четири години, намаляване на неравенствата и бедността и т.н. Но най-важното – всяка от тези цели трябва да върви и с обвързаните с тях политики, защото никой избирател няма да се намръщи на партия, която иска икономиката и доходите да растат по-бързо, но може да има различно отношение към предложения за по-високи данъци и такива за повече инвестиции.

Възможна такава цел, която присъства в програмите на някои партии, е присъединяване към еврозоната, но отново липсват политиките за постигането ѝ. Тя е свързана с поддържане на стабилни публични финанси (което не изглежда като проблем при настоящите макро политики), ценова стабилност (което може да е проблем) и конвергенцията – достигане на минимално ниво БВП на човек от населението (което изглежда като проблем). Бързото догонване на развитите европейски икономики означава и натрупване на икономически дисбаланси, а избягването на последните означава и по-бавно догонване, а оттам – по-късно присъединяване към еврозоната. Няма как едновременно да има изпреварващо увеличение на доходи – заплати и социални плащания – без това да доведе до инфлация, а вероятно - и до бюджетно напрежение. Обратно – ако искаме да запазим икономическия баланс, ръстът на доходите следва да е по-умерен. Кой политик би спечелил гласове, ако обещае заплатите да се увеличават, ама не с много?

Липсата на връзка между цели и политики ни отвежда и към различни сектори в предизборните програми. Изглежда че предлаганите политики в тези сектори нямат връзка с общата икономическа обстановка и като че ли се развиват във вакуум. Така например в здравеопазването почти всички предлагат увеличение на разходите, а в енергетиката всички предлагат нови инвестиции под една или друга форма. Но повече разходи за едни сектори означава и по-малко за други, независимо дали говорим за преразпределение през държавния бюджет или през домакинските бюджети. Това не е проблем, ако по-високите разходи ще имат по-висока възвръщаемост и икономиката ще расте по-бързо, но няма такива обяснения в програмите.

Повече пари в здравеопазването със сигурност няма да реши нито един проблем в този сектор, тъй като от години държавните разходи се увеличават, но промяната в качеството на услугата е пренебрежимо малка, а дори има хора, които изобщо не виждат подобрение. Предната криза разкри основните проблеми в сектора – необходимост от нов модел на финансиране на медицинските дейности, вертикална оптимизация – намаляване на дейностите в болничната помощ, която е и най-скъпа, и хоризонтална оптимизация – голям брой болници и болнични легла, които не предоставят качествена услуга, и големи различия в достъпа до здравни услуги. Заедно с това трябва да се намери и решение на дежурни проблеми като недостига на кадри както в регионално отношение, така и по отношение на цели медицински специалности. Той е свързан с неадекватно ниското възнаграждение, но съществуват още редица препятствия като специализации, кариерно развитие и др. Пандемията повдигна и въпроса за ефикасността, а именно – системите не могат да работят без резерви както под формата на инфраструктура, така и на медицински специалисти, и едновременно с това да са гъвкави и да посрещнат подобни рискове. Развитието на този сектор, изглежда че е оставено да се случва по инерция и без стратегически приоритети, което лесно се вижда и от продължителността на мандата на министрите в него. Колкото повече средства се пилеят в него, толкова по-малко остават за други дейности като образование, култура, спорт и др.

Сходна е ситуацията в енергетиката – искаме едновременно енергийна трансформация, която е свързана с допълнителни разходи, и повишаване на конкурентоспособността на икономиката, да има нови инвестиции, да създава работни места и да увеличава заплатите. Липсва причинно-следствената връзка и последователността във времето между предлаганите нови инвестиции и повишаване на стандарта и качеството на живот в страната. Да, ако говорим за дата център, ръстът на енергийните цени вероятно няма да е проблем, поради крайната цена на продукта, но ако говорим за добив на основни метали, преработката им, производство на междинни стоки като хартия, каучук и гума, пластмаса и продуктите от тях и др., ситуацията е различна, защото това са енергоемки индустрии. Не че не трябва да се прави – все пак това са европейски приоритети, които ние сме се съгласили да следваме, но в програмите и дебатите липсва оценката ползи/разходи – т.нар. SWOT анализ – за това как енергийната политика ще помогне за икономическия преход, изпреварващия икономически растеж и като цяло подобряването на начина на живот в страната.

Прави впечатление, че фокусът някои програми е върху модерни теми като иновации, научноизследователска дейност, дигитализация, ИТ услуги и т.н. Това е хубаво и със сигурност тези дейности ще се развиват, но те все още са много малък дял от общата икономика и липсва общият фокус върху останалата ѝ част. Опитът от предното десетилетие показва, че не е необходимо държавата да се фокусира върху развитието на даден сектор – достатъчно е тя да не пречи и да работи за прилагане на гъвкави решения, а бизнесът ще свърши останалото. Така например за около десет години делът на суровините в износа - минерални горива и масла; желязо, стомана, мед, алуминий и изделия от тях – намалява с над 9%, а на електрически машини и съоръжения, машинните части и оптична техника се увеличава с 2%. Делът на фармацевтичните и химичните продукти се удвоява за същия период и през 2019 г. достига 6,4% от износа. В същото време заетите в текстилната индустрия се свиват с около 42 хил., а тези в производство на автомобилни и машинни части се увеличават с около 25 хил. С други думи – достатъчно е фокусът на политиката да е върху подобряването на бизнес и инвестиционната среда, а не върху конкретни сектори, а бизнесът по естествен начин ще започне да произвежда стоки и услуги с по-висока добавена стойност, което значи и повече наети и по-високи заплати.