Увеличението на минималните задължителни резерви – знае ли БНБ какво прави?*

Почти 3 седмици след като се навършиха 10 години от въвеждането на валутния борд в България Управителният съвет на Българската народна банка (БНБ) реши да провежда парична политика от чист вид чрез повишаването до 12% от депозитната база на минималните задължителни резерви (МЗР), които поддържат търговските банки при централната. Целта е намаляване на темповете на растеж на кредита за частния сектор и контролиране на риска в банковата система, което до доведе до запазване на финансовата и макроикономическата стабилност.

Основен принцип при валутния борд е, че при него не се провежда парична политика. Смисълът му като паричен режим е, че централната банка не влияе върху паричното предлагане, тъй като се разчита на паричната политика на страната или съюза, която емитира резервната валута (в случая БНБ трябва да следва политиката на Европейската централна банка, която е емитент на еврото). При тези обстоятелства БНБ не би трябвало да провежда операции на открития пазар (покупки и продажби на държавни ценни книжа на българското правителство), да променя минималните задължителни резерви, да извършва валутни операции и т.н., тъй като точно това са инструментите на паричната и валутната политика. Задължението на БНБ в случая е да осигури пълно покритие на емитираните от нея пари с евро и да ги обменя при поискване по фиксирания курс.

Валутният борд беше възприет в страната поради предишния крайно неблагоприятен опит при провеждането на парична политика в страната. При кризата от 1996-7 г. БНБ се доказа като неспособна да осигури вътрешната и външната стабилност на лева. Българското население загуби доверие в местната валута и в централната банка и по тази причина чрез Закона з БНБ бяха наложени строги правила, които да ограничат възможностите на БНБ да вреди на икономиката. Тоест беше постигнат консенсус, че паричната политика води до по-голяма несигурност и следователно до повече разходи за българската икономика, отколкото са евентуалните ползи от нея.

Докато до момента БНБ предприемаше по-скоро административни и надзорни действия, промяната в процента на МЗР е същински инструмент на паричната политика. Въпреки че този инструмент е регламентиран в Закона за БНБ, това не е основание той да бъде използван. Освен това в България процентът е значително по-висок отколкото в Еврозоната, където е 2% от депозитната база. Нещо повече – там целта на минималните резерви не е да представляват тежест за банковата система, нито да пречат на ефективното разпределение на ресурсите. По тази причина централните банки заплащат лихва по МЗР, които търговските банки държат при тях. Лихвените проценти са близки по стойност до краткосрочните лихви на паричния пазар през периода на поддръжка. Функцията им е да се стабилизират тези краткосрочни лихви и да отнемат ликвидност от банковата система.

МЗР в България представляват на практика данък върху депозитната база, тъй като не се заплащат лихви по тях и по тази причина оскъпяват привлечения чрез депозити ресурс. Това повишение на "данъка" може да стимулира банките да понижат лихвените проценти по депозитите, което от своя страна ще намали привлекателността им като инструмент за спестяване. Ефектът върху общите спестявания в икономиката трудно може да се предвиди, но би могъл да бъде негативен, като е по-вероятно да се получи прехвърлянето на спестените средства извън банковата система.

Ефектът от повишението на МЗР върху ликвидността в банковата система също е неясен. Големите банки, които са собственост на чуждестранни банки и са привлекли около 2/3 от всички депозити в страната, имат относително лесен достъп до ликвидност от тях. Тоест те ще получат допълнителни средства от чужбина, които като цяло няма да повлияят на ликвидните им възможности. Нещо повече – тъй като ще трябва да отделят допълнителни средства за посрещане на изискванията по МЗР, което ще намали печалбата им, те могат да се опитат да компенсират това чрез отпускане на повече кредити, чрез които биха могли да реализират по-висока доходност. Следователно ефектът върху темпа на нарастване на кредитите би могъл дори да бъде противоположен на желания от БНБ.

Банките, които нямат лесен достъп до международните финансови пазари или големи банки-майки, ще бъдат поставени в неблагоприятно положение. Те биха могли да изпитат ликвидни затруднения, което ще намали и възможностите им да отпускат кредити. В този смисъл е възможно повишаването на МЗР да доведе до преструктуриране на пазара като по-малките банки ще бъдат изтласкани или ще бъде забавено развитието им.

В мотивите за своето решение БНБ посочва, че бързото нарастване на кредитите води до повишаване на кредитния риск и евентуално до влошаване на качеството на портфейлите, което обаче не се потвърждава от данните за банковата система до момента. Ефектът, който се постига чрез опитите за ограничаване на кредитирането, е, че част от тях се прехвърлят към небанковите финансови институции и към чуждестранни кредитори, които БНБ не може да регулира и дори трудно може да отчете размера на получените средства. По този начин БНБ няма адекватна информация за действителния размер на кредита за частния сектор в страната. Тя се опитва да прехвърли риска извън банковата система, но рискът за цялата икономика остава непроменен и дори се повишава. Предходните мерки на централната банка са една от основните причини за бързото нарастване на частния външен дълг, което представлява неблагоприятна тенденция според множество анализатори.

Повишаването на МЗР с 4 процентни пункта от 1 септември и евентуалното им нарастване с допълнителни 3 пункта по-нататък би могло да представлява както положителен, така и отрицателен сигнал за пазарните участници. БНБ прави опит да повлияе върху някои неблагоприятни според нея тенденции, което би трябвало да се тълкува позитивно. От друга страна обаче, тя провежда парична политика, с което се отклонява от принципа на валутния борд, а подобна драстична мярка може да се разглежда като белег, че е под заплаха стабилността на финансовата система в страната. Непоследователността в действията на БНБ (след като ту налага рестриктивни мерки, ту ги отменя) не помага за изграждане на доверие в способностите на управляващите централната банка да се справят с работата си, което е особено важно предвид предстоящото участие във валутно-курсовия механизъм.

При своето развитие Българската народна банка трябва да следва по-модерните тенденции като не смесва надзорните мерки и паричната политика. В това отношение една стъпка в правилната посока би било цялостното интегриране на финансовия надзор извън централната банка, който да обхване и банковата система и да отговаря за финансовата стабилност в страната. По този начин отговорната институция няма да се опитва да прехвърли риска към останалата част от икономиката на страната, която не регулира, и ще трябва да следи за по-дългосрочните последствия от мерките, които предприема. Заедно с това трябва да се реформира и системата на депозитното застраховане, като вноските на банките се формират на базата на риска им. Друга мярка, която ще приближи регулирането в страната до европейските практики, е плащането на лихви по МЗР.

Като обобщение може да се каже, че повишаването на минималните задължителни резерви ще има ограничен и вероятно по-неблагоприятен ефект от предвидения от БНБ върху българската икономика. Тъй като се прилагат върху малка и отворена икономика, която във все по-голяма степен се интегрира към европейската, подобни ограничения сами по себе си не биха могли да повлияят съществено, като най-вече ще променят източниците на ресурси за банките и предприятията в страната. Това обаче няма да намали риска като цяло, а ще го прехвърли извън банковата система, което би могло да бъде дори по-опасно в дългосрочен период. Изводът е, че вземащите решения в БНБ трябва добре премислят подобни мерки и ако не са сигурни какво ще се случи – изобщо да не ги предприемат.

* Статията е публикувана за пръв път във в-к Дневник на 24.07.2007 г.