Ролята на предприемача в икономическата наука
Статията е написана по повод дискусия, която се проведе в Икономическа библиотека (Пловдив) на 4 декември 2014 г.и бе организирана от Института за пазарна икономика, Фондация за свободата „Фридрих Науман“ и Икономическа библиотека (Пловдив). Текстът отразява мнението на автора и не следва да се счита за резюме на проведената дискусия. Всички цитирани произведения и текстове могат да бъдат намерени в новото издание на ИПИ „Есета за предприемача„.
Образът на предприемача в обществото се люшка от крайно негативни определения като „изедник” и „експлоататор” до вдъхновяващите „откривател” и „производител на възможности”. Изследването[1] на обществените настроения у нас показва, че този противоречив образ до голяма степен се предопределя както от средата, в която предприемачите работят, така и от обществените възприятия за произхода на печалбата. Някъде в основата на тези възприятия и настроения намира почва и дискусията за ролята на предприемача в икономическата наука. Дискусия, която е често пренебрегвана.
Студентите по икономика могат да изчетат хиляди страници и да научат плашещи формули и модели, без дори да са се докоснали до тази дискусия и да са обърнали каквото и да е внимание на самия предприемач. Икономиката като наука, която би следвало да изучава човешкото действие и да обяснява заобикалящия ни свят, сляпо подражавайки на естествените науки, постепенно се подчини на това, което се възприема за „научен подход“. Този аргумент е брилянтно представен от Фридрих Хайек в нобеловата му лекция „Претенция за знание“ през 1974 г. и днес е по-верен от всякога. Дискусията за ролята на предприемача звучи смислено в наука, която изучава човека, а не в такава, която се стреми да го моделира. Лекцията на Хайек за знанието неслучайно завършва с думи на смирение към студентите по икономика:
„Признанието, че съществуват непреодолими граници пред неговото знание, би трябвало наистина да послужи на студента по обществени науки като урок по смирение, който ще го предпази от опасността да се превърне в съучастник във фаталния стремеж на хората да контролират обществото…„
Това разбиране за ограниченията пред знанието и за същността на икономическата наука е нужно, за да се вникне по-добре в ролята на предприемача, така, както тя е представена например от Лудвиг фон Мизес в неговия основополагащ труд „Човешкото действие“. Мизес използва понятието „пионер“, който чувствително се различава от мениджъра, техническите лица или бюрократа. Пионерите нямат място в един неподвижен свят, където единствената задача е да се следва рутината, да се поддържа равновесието и да се уравновесяват печалби и загуби. Предприемаческата функция не може да бъде отъждествявана с мениджмънта и е диаметрално различаваща се от т. нар. бюрократично ръководство. Предприемачът-пионер носи отговорността за ключовите въпроси пред неговото начинание, което е ориентирано към печалба. По-ясното разбиране на неговата роля и функции на практика предопределя и отношението ни към собствеността върху продуктите и разпределението на доходите, тоест към морала на печалбата.
Израел Кирцнер разглежда една въображаема конструкция за „чистия предприемач“, върху която стъпват аргументите му за моралните основания на предприемача по отношение на собствеността върху продукта и разпределението на доходите. Кирцнер противопоставя двете алтернативни теории за производството – не като автоматичен растеж на факторите за производство (труд и капитал), а като човешко творение. Според него продуктът възниква единствено защото някой е решил да обедини необходимите фактори за производство, тоест с вземането на решение да започне производствен процес този човек е създал продукта. Този чист предприемачески елемент на практика обезсмисля трудовата теория за стойността и се вписва идеално в т. нар. субективната теория за стойността.
По-доброто разбиране на ролята на предприемача минава и през класическия текст на Франк Найт „Риск, неопределеност и печалба“. Найт описва едно „райско“ общество без неопределеност, в което интелектът не съществува, а всички действия са автоматични. В момента, в който се появи неопределеност, обаче, неизбежно се появява и предприемачът:
„Ние можем да си представим как общество, в което неопределеност отсъства, се трансформира – с въвеждането на неопределеност – в предприемаческа организация… Друга особеност на новото приспособяване е, че състоянието на съвършено равновесие вече е невъзможно.“
В последния коментар за равновесието се съдържа и намек за това, че предприемаческият елемент трудно намира място във формалното моделиране на икономиката. Описаният от Шумпетер процес на съзидателно разрушаване допълнително развива този аргумент, разглеждайки капитализма като форма и метод за икономически промени, който никога не е бил и не може да бъде в статично състояние. Осмислянето на предприемачеството според Шумпетер минава през преобръщане на формалните представи за конкуренцията:
„В капиталистическата действителност, за разлика от изградената за нея представа в учебниците, преобладаващо значение има друг вид конкуренция, която се основава на откриването на нови продукти, на нови технологии, на нови суровинни източници, на нов тип организации…„
Обединяващата линия между всички цитирани автори в този текст е неопределеността в обществото и ролята на предприемача да носи тази неопределеност на раменете си. Тази линия е видна като тръгнем от аргументите на Хайек за разпръснатото знание и границите на науката, минем през отделянето на функцията на предприемача-пионер от тази на мениджърите и бюрократите (по Мизес) и въвеждането на чистия предприемач и неговата собственост върху продукта (по Кирцнер) и стигнем до обвързаността на риска и неопределеността с предприемаческата печалба (по Найт) и погледа към конкуренцията като процес на съзидателно разрушаване по Шумпетер.
Всички тези текстове поставят предприемачеството и състезанието в основата на икономическата наука. Това, разбира се, не означава, че първоначалният импулс на предприемача може да бъде напълно разбран. В свое кратко есе Лауелин Рокуел пише, че макар разбирането на икономиката да не изисква вяра, то има действия, предприети от самите участници на пазара, които изискват вяра. Рокуел разглежда предприемачеството като проявление на вярата. Предприемаческото мислене не е напълно обяснимо, но според Мизес то безспорно стъпва на различен поглед към неопределеното бъдеще:
„Това, което отличава успешния предприемач и инициатор от другите хора е фактът, че той не си позволява да се ръководи от това какво е било и какво е в момента, а организира дейността си въз основа на своите възгледи за бъдещето.„
*Всички цитирани произведения и текстове могат да бъдат намерени в новото издание на ИПИ „Есета за предприемача„.
[1] Виж сборника „Производителят на възможности: Образът на предприемача в България“ (2013)