Разходка по паветата #ДАНСwithme
Една седмица на протести. След 18.30. След работа. Тези протести наистина са различни – темата не е икономическа, никой не иска привилегии или материални облаги. Цената на тока не е тема, нито заетостта, нито заплатите или пенсиите. Хората протестират срещу политическата невменяемост. За една седмица политическият елит на страната шокира с действията си – след най-неадекватното (и като процедура) теоретично възможно политическо назначение в страната, последваха дни на укор и арогантно отношение към „неразбиращия” и „лумпенизирал” се народ. Оказа се вярно – каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи.
През последните дни чуваме тезата, че всичко това било нормално – обстановката в страната предразполагала към протести и всъщност наблюдаваме някакво продължение на февруарските вълнения. Макар и средата наистина да е зададена с нисък праг на търпимост, разликата между протестите е очевидна – през февруари хората бяха на улиците заради бедността, липсата на работа, „монополите” и високите сметки за ток. Още тогава се видя и огромната пропаст между политически елит и граждани, заговори се за „участие на хората във властта” и „смяна на модела”, но енергията беше изгубена. „Представителите” на протестиращите станаха хипер активни, започна бясно дърпане на чергата за предстоящите избори и хората просто се дръпнаха – активността на изборите казва достатъчно за изгубената енергия.
На 14-ти юни започна друг протест. Някои го нарекоха протестът на можещите и знаещите, на хората, които досега бяха твърде заети да работят и плащат данъци, за да се връзват на политиците. Тези хора нямат икономически искания, просто им писна от задкулисието. Всички го знаем – няма върховенство на закона, институциите не работят, хубавите неща се случват по трудния начин. И все пак можещите бяха политически апатични, вярвайки, че с работа ще надвият и избутат в ъгъла задкулисието. Преди седмица отнесоха такъв шамар, че чашата просто преля.
Икономически „заплахи” са ирелевантни към този протест – няма проблем с бюджета, няма да има режим на тока, няма да изгубим европейските средства. Планът „Орешарски” към момента се изчерпва с шепа разходни мерки, които не могат да смъкнат социалното недоволство. През последните години управляващите привикнаха да потушават всеки протест с популизъм и раздаване на привилегии, което сега явно не работи. Изкушението да се ползват и други крайни прийоми – политическо циркаджийство, необективни медии и провокации – само налива допълнително масло в огъня. Комбинацията от високо ниво на невменяемост у политиците и ниско ниво на търпимост у хората едва ли дава дълъг живот на този парламент.
Макар задкулисието да обезсърчава, протестите са изключително положителни и дават много поводи за усмивки. Да оставим настрана това, че е пъстро и весело. Яхащите протести (нашумели февруари) са като в небрано лозе и общо взето също отнасят народната любов. Обикновените журналисти (не купените) са съпричастни – повечето ми познати репортери, редактори и водещи са на протеста със свирки и без да работят. Очевидна е и симпатията между полиция и протестиращи – вода, прегръдки и свалени каски. Функционерите ги няма – традиционните „представителни” организации (особено синдикатите) са тихи и засега не смеят да играят февруарското театро на обединение с народа. Всичко това означава, че протестът е истински, което поставя политици и функционери в деликатна ситуация – те печелят от апатията и неискреността. Лесно е да кажеш, че демокрацията не работи, всички протести са на хаос и в крайна сметка пак ще има задкулисие. По-трудно е да оцениш, че за пръв път масата хора не иска привилегии, а просто да живее в нормална държава и да бъде оставена на мира. #ДАНСwithme
