План за „възстановяване” на Европейската комисия

 

Наскоро беше оповестен проект за план за възстановяване на Европейската комисия, чиито цели са да стимулира бързо потребителското търсене, да смекчи ефектите върху работниците от икономическата криза, да повиши конкурентоспособността на европейската икономика в бъдеще и да я насочи към по-зелени производства. Това би трябвало да се случи чрез изразходването на 200 млрд. евро, които би трябвало да бъдат набрани чрез вноски от бюджетите на отделните държави в Европейския съюз (170 млрд. евро) и от общия бюджет (30 млрд. евро).

Идеята на ЕК за „възстановяване" представлява типичен пример за предприемане на действия, които не само, че няма да постигнат краткосрочните си цели, но ще навредят в по-дългосрочен план. Те са подчинени на остарели разбирания за стимулиране на икономиката чрез повишаване на държавните разходи, доказали се неефективни в условията на стопански кризи. В момента е налице ситуация, при която се наблюдава нисък или отрицателен растеж на производството, който е придружен с инфлация. Реакцията на ЕК е да стимулира най-вече търсенето и да се опитва да „лекува" симптомите на кризата, но не и да коригира факторите, които са довели до възникването и.

Една от използваните мерки е мащабно инжектиране на покупателна сила в икономиката за повишаване на търсенето, а втората е насърчаване на инвестициите. „Инжектирането" на покупателна сила обаче представлява не увеличаване на производството на стоки и услуги, а наливането на повече ликвидност в икономиките – тоест увеличаване на паричната маса чрез печатане на допълнителни пари. Всъщност това е един от основните фактори, който са основа за възникването на кризата на световните пазари. Стопанският растеж се базира на реалните спестявания, които са резултат от по-голямото производство отколкото е потреблението. Оттук следва и Законът на Сей – предлагането създава търсене, тъй като при липсата на изкуствен кредит, само хората, които произвеждат стоки и услуги, могат да търсят други стоки и услуги. Тоест не можеш да търсиш без да предлагаш. При наличието на непокрити пари обаче, когато централните банки имат монопол върху създаването на парична база, те могат на практика да произвеждат пари от нищото, тоест да увеличават паричното предлагане така, че то да превишава търсенето на пари, генерирано от транзакциите в икономиката. При тези условия хората се опитват да компенсират излишната си ликвидност чрез повишаване на търсенето на стоки и услуги, което обаче не е съчетано с по-високо предлагане. Резултатът е покачване на цените и преразпределение на доходи в икономиката, а в по-дългосрочен план – подаване на погрешни сигнали към производителите, които водят до свръхинвестиране в определени сектори, отклоняване на ресурсите от нормалните предпочитания на хората към други сектори на икономиката, засилване на финансовия сектор (който е в началото на веригата при новата парична емисия и съответно се възползва от това за да преразпределя доходи от останалите сектори). Всичко това означава политика на централната банка на ниски лихви – тоест дестимулиране на реалните спестявания за сметка на потреблението. По-ниските реални спестявания обаче означават намаляване на потенциала за производство в бъдеще. Заедно с това в определен момент поради инфлационния натиск централните банки са принудени да повишат лихвените проценти. Именно тогава се разбира, че е налице трайно несъотвествие между спестявания и инвестиции и изкуственото стимулиране на търсенето трябва да спре. В крайна сметка това води и до ситуацията на нисък или отрицателен стопански растеж и инфлация.

По този начин наливането на допълнителна ликвидност означава, че властите в ЕС искат да лекуват икономиката чрез инжектиране на допълнителни вируси в нея. Всъщност трябва да бъдат насърчени реалните спестявания, тоест производството на стоки и услуги. Това обаче няма да се получи чрез подобен план. Отнемането на средства от работещите сектори и субсидирането на работещите не е решение в случая. Това се отнася и за отнемането на доходи от по-производителните хора и преразпределянето им към неквалифицираните. Тези мерки още повече ще затруднят излизането от кризата, тъй като ще дестимулират именно хората и фирмите, които генерират растежа.

Нещо повече, повечето предложения са свързани със сериозни изкривявания – намаляване на ДДС само за някои отрасли, гаранции и субсидиране на кредити, които ще подпомогнат само финансовия сектор, а освен това изрична подкрепа за производството на автомобили и строителството. Всички тези неща са свързани със сериозни разходи, които в дългосрочен аспект означават по-високи данъци за определени групи. Краткосрочното стимулиране на икономиката чрез повишаване на публичните разходи е политика, която в по-дългосрочен план ще се окаже още една пречка пред стопанския растеж. Някои от предложените мерки в плана биха имали позитивно въздействие, като облекчаването на стартиране на нов бизнес и намаляването на регулативната тежест върху бизнеса. За съжаление те са твърде малка част от цялостния пакет.

Като цяло предложеният план не трябва да бъде приет от страните-членки на ЕС. До момента българското правителство се въздържа от подобни скъпо струващи реакции към кризата и би трябвало да продължи с тази политика. Стимулирането на икономиката трябва да се случи чрез повишаване на гъвкавостта й, чрез общо подобряване на средата за бизнес и насърчаване на спестяванията, които са резултат от реално производство. В противен случай се рискува кризата да продължи много повече и да струва много по-скъпо на българските граждани.


Свързани публикации.