Пенсионното осигуряване като финансова пирамида

Наскоро беше публикувана статия на Робърт Мърфи, в която той представя приликите между разходопокривния елемент на социалното осигуряване в САЩ и класическа Понзи схема, още известна като финансова пирамида. Приликите са основно в това, че пенсиите на сегашните участници се изплащат от следващите участници в системата, какъвто е случаят и при финансовите схеми. Tака системата може да оперира почти вечно, стига изплащаните суми да не превишават постъпващите, обясняват от Агенцията за социално осигуряване в САЩ. Изглежда елементарно, но именно тук е основният проблем на системата.

Никой работник няма да преотстъпи средства на държавата, ако след 40 години труд тя му изплати пенсия в размера на осигуровките, които е плащал през годините,– 1 лв. днес купува повече от 1 лв. след 1 година, ако инфлацията за тази година е положително число. Т.е. в крайна сметка държавата трябва да плати на хората за тяхното пенсиониране повече, отколкото е събрала от тях. Да, обаче системата не предвижда натрупване на капитал и инвестиции, възвръщаемостта от които да покрие по-високите плащания в бъдещето. И така, за да оцелее пенсионната система, тя трябва да изземва все повече ресурс от сегашните данъкоплатци, за да изплати високите си задължения към бившите данъкоплатци и сегашни пенсионерите. Именно това е и принципът при финансовите пирамиди – задълженията към предходните инвеститори в схемата са по-високи от техните  вноски и се изплащат от новопостъпилите/следващите такива.

В този си вид системата може да си позволи да изплаща повече на пенсионерите, отколкото е събрала от тях през годините, само ако приходите от осигурителни вноски се повишават, било в резултат на повече осигурени лица, по-високи заплати,  по-високи ставки на данъка върху труда или някаква смесица от трите. Разбира се, почти е гарантирано, че увеличаването на ставките ще подтикне част от данъкоплатците да преминат в сивия сектор и да плащат по-малко или никакви осигуровки, но това е друга тема.. Когато се говори, че пенсионната система в България е нестабилна и отчаяно се нуждае от реформа, това не се дължи на емоции или идеология, а на гореизброените проблеми. В периода 2000-2009 г. се наблюдава значителен ръст при осигурените лица – 22,8%, което спомага за поддържане на стабилността на системата. Не са без значение, обаче, причините за този ръст, а именно, сериозният темп на икономически растеж в периода, който позволи постепенно понижаване на ставките на социално осигурителните вноски, в резултат на което се стимулира изсветляването на част от сивия сектор. Да, обаче населението на страната застарява както в повечето страни в Европа и делът на работещите и плащащи осигуровки се свива, а сивият сектор има все по-малък потенциал (пък и стимул) за изсветляване.  С други думи положителните ефекти по тази линия са почти изчерпани.Както вече казахме ставките за осигурителните вноски намаляват – за III-та категория труд за лица родени след 1959 г. те се свиват от 35,7% до 21,3% в периода 2000-2010 г. В същото време осигурените лица нарастват, а средният осигурителен доход се увеличава със 162,69%. За периода инфлацията е 78,24%, т.е. реалното увеличение на осигурителния доход е 47,4%. Част от ръста на осигурителния доход, обаче, е административен, а не диктуван от увеличение на производителността и като такъв стимулира увеличаване на потребителските цени.

В крайна сметка приходите от социални осигуровки нарастват за периода 2000-2010 г. номинално с 36,78%, а инфлацията за този период е 78,24%. С други думи събраните пари от осигуровки дори не могат да осигурят постъпленията си от преди 10 години и купуват с близо 23,3% по-малко през 2010 г., отколкото през 2000 г. А това дори не е големият проблем на системата…

През последните 10 години разходите за социално осигуряване се увеличават номинално със 170,5% или реално, като приспаднем инфлацията, с около 51,8%. Това изглежда силно обезпокоително, тъй като пенсионерите в този период намаляват със 7,7%. Същевременно броят на отпуснатите пенсии средно за година се увеличават между 2000 г. и 2010 г. с 2,3%. Наред с това средният размер на пенсията на пенсионер се увеличава номинално с 258% в периода 2002-2010 г. или реално с около 100%, т.е. двойно. И всичко това се случва докато реалните приходи в системата се свиват. С две думи в системата реално влизат по-малко средства, получаващите пенсии намаляват, но броят на отпуснатите пенсии се увеличава, техният размер също се увеличава и в крайна сметка реално се харчи близо 52% повече отколкото през 2000 г.

Затова когато говорим, че в този си вид системата е нестабилна и дългосрочно все по-неустойчива, това твърдение лесно може да се илюстрира с горните числа. Слабостите на системата в най-голяма степен са свързани с експлоатирането ѝ от политиците. Тъй като пенсиите не са лични, а общи, те на практика са ничии. Работниците се опитват да внасят по-малко в общия кюп, а след това да получават повече, независимо дали под формата на по-висока пенсия или под формата на ранно пенсиониране и по-дълго получаване на пенсия. Пенсионерите постоянно искат по-високи пенсии, защото те не зависят от това колко са спестявали, а от това колко държавата ще изземе от данъкоплатците. Усещайки благоприятната си роля, политиците използват пенсионната система като инструмент на социалната си политика и увеличават изплащаните суми, с което целят да спечелят подкрепата на електората. Изглежда, обаче, че никой не се интересува дали системата може да се справи с желанията на всички.

По всичко личи, че това не е възможно. Като всяка финансова пирамида, животът и на тази пенсионна система ще премине през познатите фази. Първоначалните участници в нея ще плащат по-малко отколкото ще получават, но постепенно нетните облаги (т.е. получено минус платено) ще намаляват, докато не станат отрицателни. Тогава новите участници просто ще откажат да плащат за облагите на останалите и системата ще рухне. Освен ако, разбира се, нейното финансиране не се поеме за сметка на останалите приходи в бюджета и връзката между осигурителни вноски и осигурителни плащания изцяло се прекъсне. Всъщност ние вече можем да се похвалим с достигането на такова състояние на системата, тъй като отдавна осигурителните вноски покриват по-малко от половината от плащаните пенсии.