Истинската история за “Деня на благодарността”

В средата на декември 1620 г. пилигримите пристигат в Плимут рок, оставяйки зад себе си греховността на “стария свят”. Тяхната цел е да изградят “нов Йерусалим” в Америка. Три години по-късно, през ноември 1623, е организиран голям празник като благодарност към Бог, който ги спасил от глада и липсите през предходните години и ги дарил с щедра реколта.
На какво се дължи обаче първоначалният недостиг и последващото благоденствие? Историята е разказана в дневника на губернатор Брадфорд – един от старейшините на тази ранна пуританска колония.

На първо място пуританите решават да обърнат гръб на всички познати институции в Англия, които са образували техния дом и битие. Тук се включва институцията на частната собственост, която те определили, че е в основата на ненаситността, неприязънта и егоизма. Вместо това били решени да живеят според “Платоновия идеал” за колективизъм, според който цялата работа трябва да бъде извършвана от всички заедно, след което наградата за колективните усилия трябва да се разпределя поравно между всички колонисти. Фермерската работа, домакинството и отглеждането на деца били извършвани на общо основание. Това трябвало да доведе до просперитет и братска любов.

Експериментът обаче не довел до просперитет и братска любов. Точно обратното – той създал мизерия, завист и ленивост сред членовете на това малко общество.
Ето и описанието на губернатор Брадфорд за това, което комунизмът създал сред пилигримите:

“Опитът, насъбран през тези няколко години, и то от набожни и сериозни хора, много ясно доказва безсмислеността на Платоновата самонадеяност и на други древни автори, възхвалявани от някои по-късно; а именно, че изземването на частната собственост и регламентирането на общото владение върху нея в рамките на една общност би направило хората щастливи, а общността процъфтяваща; все едно те са по-умни от Бог.

Както се оказва обаче, тази общност създаде голям безпорядък и негодувание и възпрепятства постигането на по-голяма заетост, която да се отрази в ползи и самочувствие за общността.
Младите, които са и най-способни и готови за работа, започнаха да се оплакват, че изразходват усилията си в работа за жените и децата на други мъже без, каквато и да е компенсация. Силните… не получаваха повече от провизиите и дрехите от слабите и тези, които не успяваха да извършат и една четвърт от това, което успяваха силните. Това се считаше за несправедливост. По-възрастните и опитните считаха за недостойно и за липса на уважение да бъдат поставяни наравно в работата с всички останали.

А съпругите, които трябваше да вършат неща за чужди мъже като овкусяване на месото, пране на дрехите и прочие, смятаха, че е вид робство, нито пък на техните мъже им се нравеше особено много.

В момента, в който всички започнаха да получават от всичко по равно, да вършат едно и също нещо по един и същи начин, всички започнаха да се чувстват равни и вътрешно да се убеждават, че всеки е толкова способен, колкото и всички останали. И въпреки, че това не изтри напълно различията, които Бог беше създал, то драстично намали и премахна взаимното уважение, което трябваше да бъде запазено между хората…“

Две години подред реколтата не била достатъчна, за да изхрани всички. Много от колонистите умряла от глад и в мизерия. Сблъскали се вече с тази катастрофа, старейшините на колонията се събрали и по думите на губернатор Брадфорд, решили, че ако последва още една такава година, със сигурност всички или ще умрат или ще се разбягат.

Вместо това да се случи, те решили да разделят собствеността и обработваемите земи в колонията и на всяко семейство да се даде част от тях. След този момент, каквото и да успявало да произведе и да не потреби всяко едно семейство, то го разменяло при своите съседи за нещо, което семейството желаело да има, но не било успяло да произведе.

Предишната леност, завист негодувание и гняв сред колонистите изчезнала. На нейно място се появили усърдие и удоволствие, независимо каква дейност извършвали мъжете, жените и децата. Брадфорд пише:

“Те имаха много голям успех, ръцете им станаха много производителни; беше посято повече зърно, отколко би било възможно иначе. Жените ходеха вече с желание на нивата, взимаха и малките със себе си да сеят; нещо, което преди не би се случило поради оправдания за слабост и неспособност, а принудата за това би била сметната за тирания и подтисничество… По това време дойде жътвата и вместо недоимък и глад, Бог ги дари с щедрост; нещата се бяха променили; радостта на хората се превърна в благодарност към Бога.”

Тяхното богатство било толкова голямо, че те имали достатъчно да търгуват не само помежду си, но също така и с индианските си съседи в гората. През ноември 1623 г., колонията организирала голям празник, на който били поканени и индианците. Били приготвени пуйки, ястия от жито и още много и всички благодарели на Бог за обилната реколта. Така те създали “Деня на благодарността”.

И така, този 23-ти ноември, когато всички ние сядаме с нашите семейства и приятели и заедно се наслаждаваме на пуйката и всичко останало, ни помага да не забравим, че в същност празнуваме зараждането и триумфа на капитализма и предприемаческия дух в Америка!


Свързани публикации.