Джонатан Гълибъл, или здравият разум на всекидневието

Когато човек се зачете в “Приключенията на Джонатан Гълибъл”, не можеда не започне да си задава въпроси за обществото, в което живеем и заморалните ценности, върху които изглежда то е основано. Когато животътсе изпълни с абсурдни ситуации, когато традиционните общочовешки разбираниясе отхвърлят от модерното мнозинство на деня, единственият начин завръщане към здравия разум е сатирата.

Преди повече от 150 години френският журналист Фредерик Бастиа (а помнение на мнозина – сред най-брилянтните икономисти!) пише примернапетиция от производителите на свещи за забрана на слънцето. Така тойпоказва какво представляват аргументите срещу свободната търговия идо какви резултати биха довели, ако се приложат навсякъде. За този похватсе казва, че довеждал до абсурд (reductio ad absurdum). Но нимаистината не е истина навсякъде? Нима универсалните закони не са универсалниточно защото са валидни при всякаква ситуация? Нима ако по-евтинотовносно месо трябва да се забрани, за да се пазят местните производители(спомнете си протестите от края на юни 2003), не трябва да забраними слънцето, защото е “нелоялен конкурент” на свещите и електрическителампи?
Джонатан попада на остров, който има политическото и икономическо устройствона съвременна Европа и Северна Америка. Но пътешественикът разказваедна поредица от случки, които представят житейските ефекти на множествоторегулации и ограничения на свободата върху конкретни хора, а не, какточесто напоследък се говори, “върху обществото”. Джон е в положениетода задава въпроса “защо” всеки път, когато се сблъска с определена намесана държавата, и най-често не получава рационален отговор. Но нека сезамислим колко често в България, а и в други страни, се приемат закони,ограничаващи свободата и предписващи как да управляваме живота си, безда имаме друго обяснение, освен “така се прави в Европа” или “това емного важно и трябва да се регулира”.

Тогава се оказва, че всички икономически заклинания на централнитеплановици са пълна глупост, ако се видят през погледа на засегнатите.Печатането на повече пари може да изглежда на някой докторант като изкусенметод за увеличаване на брутния продукт, но на острова това предизвиквастрадание за конкретни личности. Социалната сигурност и придобивкитена работниците звучат прекрасно на синдикалните лидери и социалистическитепрофесори; на острова те предизвикват затваряне на фабрики и безработица.

Ако всеки от нас наистина започне да мисли за това как се създава богатството,как хората просперират и какво им пречи, естествено ще стигнат до извода,че това са частната собственост и доброволната размяна. Частната собственостозначава гаранция, че ако положиш определени усилия в преследване нададена цел, ще може да запазиш резултата и да се възползваш от него.Това е стимул за повече изобретателност и работа. Частната собственостдава и възможност за взимане на дългосрочни решения – ако не можехмеда притежаваме нищо, каква е мотивацията да спестяваш и инвестираш?Свободната размяна е естествено следствие от правото на собственост.Тя ни позволява да специализираме в това, което правим най-добре, катосъщевременно се възползваме от производителността на останалите. Свободнататърговия носи ползи и на двамата участници – това е принципът, койтосе отрича последователно от всички социалисти. За тях работодателят“експлоатира” работника, производителят печели “на гърба” на потребителя;затова доброто правителство трябва да се намеси и да изравни резултата.За сметка на това грабежът (отнемането на частна собственост) винагипредполага загуба на ограбения, за да спечели крадецът.

Когато говорим за справедливо общество, неизбежно споменаваме нуждатаот “равенство” на всички граждани. Но традиционното разбиране за справедливоств свободното общество предполага равенство пред закона; предполага липсана насилие от държавата спрямо индивидите. А в съвременния свят се стигадотам, че някой влиза в университета с предимство само защото е от определенараса или етнос, или частни предприемачи са принудени да наемат неспособниработници, само за да не ги обвинят в дискриминация.

И накрая, не е зле да помислим за обърканата ни представа за морал,когато принуждаваме хората насила да плащат за някоя “добра” кауза.Не предполага ли моралното разграничение на “добро” и “лошо” свободатана индивида да избере дали да подкрепи “доброто” решение? Може ли даима герои, меценати, дарители, може ли да им се възхищаваме, ако всичкиса задължени да плащат еднакво за “общото благо”? В крайна сметка, свободнотообщество е това, в което индивидите имат право на избор, дори когатогрешат!

 

 


Свързани публикации.