Доверието в икономиката – трудно се гради, но лесно се руши
Министърът на външните работи, Ивайло Калфин, даде заявка в публичното пространство, че не се изключва споразумение с МВФ като заяви, че би било добре следващото правителство да започне предпазни преговори с Фонда. Това не е добра новина за следващия кабинет, защото предпоставката за подобно действие е наличие на проблеми с публичните финанси и по-специално – затруднено финансиране на бюджетните разходи и появата на бюджетен дефицит. Но вместо да съкращават бюджетни разходи, политиците дават сигнали, че са готови да увеличат държавния външен дълг. Стана ясно, че се договаря и заем от близо 4 млрд. евро от Русия за строежа на АЕЦ Белене, което ще затегне още повече тоталната зависимост на страната от Русия в енергийния сектор и за пореден път ни убеждава в липсата на обективни от икономическа и прозрачни от политическа гледна точка доводи за осъществяването на този мегапроект.
Защо в условията на криза, когато хората спестяват, предприятията преструктурират разходите си и банките затягат кредитната си политика, държавата увеличава харчовете? Официалната позиция е, че тези разходи представляват антикризисна мярка и помагат на икономиката да се възстанови чрез създаване на нови работни места, вливане на инвестиции и пр. Но тези аргументи не издържат при малко по-внимателно вглеждане в последиците от подобна политика:
-
Всички харчове на правителството се финансират от данъкоплатците (сегашни или бъдещи), т.е. те си имат цена – можело е да се вложат в по-печеливши проекти и начинания или да бъдат спестени от частния сектор. Публичните инвестиции или онази част от бюджетните разходи, които представляват капиталови разходи, изтласкват частните инвестиции в икономиката.
-
Подпомагането на губещи отрасли и фирми под формата на помощи и преференции и изкуственото задържане на работници дефакто означава субсидиране на икономическа неефективност в отделни сегменти на икономиката. Което пречи на икономическия растеж в средносрочен период.
-
Публичните проекти и държавни програми за заетост имат съмнителна и недоказана ефективност за икономиката. Ще припомним само част от инициативите на държавата в последните години – магистрала Тракия, Дунав мост 2, БДЖ, Кремиковци, Булгартабак, суап операциите с външния дълг. Специално внимание заслужава програмата „От социални помощи към осигуряване на заетост", с бюджет 357 млн. лв. за периода 2004-2006 г., в резултат от която едва 0.27% от участвалите лица са придобили постоянна трудова заетост, каквато е била целта на похарчените средства.
За България като малка отворена икономика е ключово да поддържа стабилни публични финанси. Ако няма достатъчно приходи в хазната поради действието на така-наречените автоматични стабилизатори (например по-малко потребление в условията на криза, което води до по-ниски приходи от ДДС и акцизи), то тогава правителството трябва да актуализира разходната част от бюджета и да се стреми към своевременно балансиране на бюджета. Евентуалното влошаване на публичните финанси и споразумение с МВФ означава не стабилност, а риск и несигурност в очите на инвеститорите и загуба на доверие. Един от уроците, които политиците трябва да са си извлекли от кризата, е че доверието е ключов фактор в икономическите процеси. Загубата на доверие е равнозначно на икономически колапс.
През 2008 г. България и Кипър бяха единствените страни от новоприсъединилите се страни-членки към ЕС, които реализираха бюджетен излишък. В България излишъкът достигна 3% от БВП. Следователно, едно рязка промяна в тенденцията като наличието на бюджетен дефицит би се отразило неблагоприятно върху имиджа на България и ще бъде възприета от чуждестранните анализатори и инвеститори като опасност. Държавният дълг на страната в края на 2008 г. представлява 16.1% от БВП, докато през 2004 г. този показател беше 40%. Ниските нива на държавния външен дълг са ключови за поддържане на доверието в българската икономика и е един от малкото механизми за противодействие на увеличаващата се външна задлъжнялост на икономиката от частния сектор. Увеличаване на външния дълг чрез споразумение с МВФ със сигурност няма да се разчете като положителен сигнал от международна перспектива.
От друга страна споразуменията с МФВ винаги имат политическа цена, тъй като Фондът налага стриктни условия, които трябва да се спазят от правителствата. През 1997-98 г. заради тези условия (балансиране на публичните финанси, въвеждане на валутен борд, приватизация на предприятия) България излезе от кризата. Но МВФ са познати с техния консерватизъм. Именно МВФ се противопоставиха на въвеждането на нулев данък върху реинвестираната печалба, което беше една от предизборните обещания на правителството на Симеон II. Те бяха и против намаляване на корпоративния данък до 10% и въвеждането на 10% плосък данък върху доходите, които се оказаха една от най-печелившите политики в страната. Българската икономика има нужда от смели мерки, като структурни реформи в здравната и пенсионна система и стимулиране на предприемачеството чрез намаляване на високото осигурително бреме и квази-данъците, като се съкрати ненужния административен товар и се облекчат административните режими. На българския бизнес му трябват не допълнителни харчове от страна на чиновниците, а възможност да се развива, да расте, с минимална намеса от страна на държавата и бюрократични пречки. Именно затова, вместо да разчитат на МВФ, българските политици трябва да започнат да спестяват парите на данъкоплатците и да не ги пилеят за предизборни проекти с нагласата «после новото правителство да му мисли...».